— Има едно място наблизо. Може да хапнем нещо. Ако все още го искаш, ако сме стигнали достатъчно далеч… — тя замълча, объркана.
— Накъде?
Тя посочи към навес на ъгъла на една пресечка.
— Добре — рече Сам.
Стигнаха до старомоден италиански ресторант с червени покривки и дървени столове с високи облегалки. Сервитьор с бяла риза и папийонка ги поведе към маса в една ниша, тържествено разгъна салфетките и им предложи менюто. Сам се вгледа в списъка с ястия, докато някакъв спомен се опитваше да си проправи път. Когато погледна към помещението, си спомни. Беше идвал веднъж тук с Франи, когато убиваха време, преди да хванат автобуса за Уистлър, където отиваха на ски за седмица. Бяха изморени и изнервени един от друг. Ваканцията също не се увенча с голям успех.
Тази вечер той прочете менюто, поръча храна и избра вино. Другите маси бяха заети от двойки и семейства, групи приятели, хора от квартала, които бяха в добро настроение в тази обикновена лятна вечер. Сред червените покривки и с твърде големите съдчета за пипер и зехтин между тях, Финч и Сам предпазливо си позволиха да се отпуснат. Това беше само вечеря. Не беше договор, нито обвързване.
Финч му разказа за възстановяването си. Описа му ужасната безпомощност на първите дни, когато не можеше изобщо да ходи, и страха от доживотната зависимост, който я разяждаше.
Щом рехабилитацията започна и докато правеше първите си стъпки, тя учеше и други уроци, предимно как да приема помощ от другите. Имаше нужда не само от физическа, но и от емоционална подкрепа и всички около нея й я даваха щедро.
— Денис и семейството ми винаги бяха до мен. Майка ми беше най-добрата от всички. Никога не съм я оценявала подобаващо. Винаги й се противопоставях, без някаква конкретна причина, защото не исках да съм като нея. И тя винаги ми отвръщаше подобаващо. Но се грижеше за мен, а аз й позволих, затова не мисля, че някоя от нас вече има нужда да доказва каквото и да било. Беше ми много неприятно, че съм така бавна и че трябва да гледам къде вървя, да премислям дали мога да направя нещо, за което дори не помислях преди. — Тя го погледна развеселена. — Може би това ме направи по-добър човек.
Сам мислеше за обувката й под покривката, за протезата в нея. Изпита меката тежест на нежност, прииска му се да хване тази метална протеза в ръце и да целуне извивката й.
— Доста глуповата притча, нали? — попита Финч. — Да изгубиш стъпалото си, за да направиш първите си стъпки към света?
Тя си играеше с парче хляб. Сам гледаше ръцете й, с късо изрязани нокти, ръце на лекар. На Еверест, спомни си той, те бяха разранени и напукани, а връхчетата на пръстите бяха нацепени от студа. Като неговите. Усети пробождане в пръстите си при спомена. Пръсти, белязани от случилото се. И сякаш Ал и Санди бяха там, лица под ръцете му, черти, които да проследи със съсипаните си пръсти.
— Глупава ли? Жестока може би. Но сигурно има неща, които сега не можеш да правиш, а преди си ги обичала.
Тя разкъса хлебната коричка и сведе глава над нея. Погледни ме, искаше да й каже той. Не беше дошъл тук, за да я подлага на изпитание или да се подлага сам на такова, но все пак усещаше напрежението на някаква тревога. Ами ако след всичко това? Ами ако сигурността му е била само илюзия?
— Е, справям се доста добре с това — каза Финч. — Щях да съм жалка, ако не се справях. Ако забравя каква късметлийка съм.
— И двамата сме.
Сервитьорът донесе телешка пиката и печена риба, остави я, прошепвайки, че е за la bella signora. Финч вдигна за миг вежди и Сам внезапно се засмя, просто от удоволствие, че седи тук пред нея. Не го прави толкова сложно, предупреди се той. Не усложнявай всичко.
— Денис ми хареса. Бих искал да се запозная и със Звездния отбор.
— Ще се запознаеш — отвърна тя. Пространството между тях изгуби геометричната си определеност; стана тънко като косъм или широко като континент едновременно. Как, запита се Сам, ще се възпра да не я докосна?
Не още. Това определено не беше подходящият момент. Тя бе предпазлива и той не искаше да й дава още една причина за това.
Разряза телешкото и изяде няколко хапки, без да усеща вкуса му. Говореше за месеците в Катманду. Финч знаеше много за доброволческата работа и задаваше компетентни въпроси за медицинската програма на проекта. Масата отново се превърна в маса.
Чиниите бяха отнесени, а десертът отказан. Част от масите около тях вече бяха празни. Сам осъзна, че времето върви с невероятна скорост. Разказа й за Майкъл и за времето, което беше прекарал в Уайлдинг след експедицията. Тя вече знаеше за частичното примирие, което бе постигнал с баща си, което сякаш беше в симетрия със случилото се с нея. Но той не й зададе въпроса, който смяташе да зададе.