Едно от тях, вероятно най-важното, беше, че е толкова силен. Не физически, макар че той бе силен и физически, като стомана — или като някое от неговите въжета, да, по-скоро така. Стоманата е твърде твърда, а Ал беше гъвкав. А по-скоро защото никога не отстъпваше, не правеше компромис и не се връщаше назад. Винаги знаеш какво ще направи и как ще го направи, и това му придаваше някакво… спокойствие, ако може да се нарече така. Като скален склон. Времето около него вечно се променя, но скалата си остава там, все така солидна.
Тя не се сещаше за друг, който да се придържа така неотклонно към онова, в което вярва и което иска.
Погледнато от една страна, това беше егоизъм, точно така би казала майка й. Но ако го погледнеш от друг ъгъл, беше яснота и целеустременост. Той се придържаше към това, в която вярваше, и не спираше, докато не постигнеше желаното. Каквито и да бяха препятствията. Ето защо беше такъв добър алпинист. И ето защо сега знаеше, че няма смисъл да го разубеждава.
Гърдите й тежаха от обичта и от страха за него. Усещане за безпомощност, с което Моли вече беше свикнала.
— Наистина ли? — повтори тя.
— Да.
Вярно беше. Той наистина смяташе това да е за последно. Или поне част от него искаше да е така. А с друга част отхвърляше напълно този импулс. Това бе старата неразрешима дилема на алпинизма.
Докато го правиш, усещаш адреналина във вените си. При този баланс на концентрация и страх реалността кристализираше. Съвършената яснота на възприятията и концентрацията те карат да мислиш, че можеш да преминеш направо в друго измерение. А мозъкът реагира на тази интензивност подобно противоотрова, която да противодейства на лудостта от това алпинистко змийско ухапване, като те накара да копнееш за обратното — за удобство, спокойствие и безопасност.
Ал огледа празната кръчма и се заслуша в равномерното тиктакане на часовника. Онова, което бе видял и сторил, правеше всичко това някак второстепенно. Дори сведената глава на дъщеря му. Почти веднага щом се върнеш у дома, безопасността става сива и задушаваща.
И това те кара да тръгнеш пак към планините. Още веднъж, само още веднъж.
Но той беше вече на четиридесет и пет. Реалистично погледнато, не можеше да очаква да води още много такива големи; комерсиални експедиции като тази.
Алин осъзна, че Моли очаква от него да каже още нещо.
— Добре. Знаеш, че ще водя група клиенти на Еверест за една американска компания, наречена „Планинари“. Това са богати хора, с големи идеи и плащат много пари за възможността да се качат там. Собственикът на компанията, Джордж Хейуд, смята, че аз съм добър водач, и ми плаща добре за тази работа. А аз се нуждая от парите. Както знаеш. А и това, разбира се, е още един шанс за мен. Никога не съм изкачвал големия осемхилядник и искам да го направя, много искам. Изкачвал съм повечето от другите големи върхове.
— К2 — каза безизразно Моли.
Точно след случилото се на К2, преди пет години, Джен Худ реши, че й стига. Или Алин ще спре с алпинизма, или вече няма да бъдат женени. След две години и половина се разведоха.
Ал кимна, разбра намека, но блокира спомените оттогава.
— Да.
— Толкова ли е важно?
След миг той каза разсеяно, сякаш не бе чул въпроса:
— Да, важно е.
Глин остави чашата, която бършеше, и рязко удари месинговото звънче, висящо зад бара.
— Последни поръчки, моля.
— Аз ще взема още едно уиски с джинджифилова бира, моля.
— Не, няма. Може да дойдеш у дома и да пиеш чаша чай с мен, ако искаш.
— О, да бе.
Но излязоха заедно и установиха, че снегът е спрял. Блещукаща пелена лежеше над каменните стени и поръбваше дърветата, а скалите бяха черни дупки, опасани с перлени ръбчета.
— Красиво — каза Моли. Тя отключи вратите на старото „Метро“ на майка си и кимна на Ал да се качва. Вътре миришеше на пластмаса и на любимия парфюм на Джен. Изкачването по хълма към Тин-и-Кая беше рисковано, защото задните колела на колата поднасяха по снега.
— Мога да се справя — отвърна гневно Моли, когато баща й опита да се намеси, и наистина успя да измине изровения път до портата.
Единствената голяма стая в къщата миришеше на влага и дим.
Когато баща й влезе в кухненския бокс, за да направи чай, Моли остави палтото си на един стол и започна да разглежда оскъдните му вещи. На разхвърляно бюро имаше лаптоп и факс, от който се подаваха няколко листа. Тя прочете горния; беше от „Планинари“. Нищо интересно, ставаше дума за носачи и доставки на кислородни бутилки. Вторият беше отпечатан списък с имена, бележки и въпросителни, написани на ръка срещу тях. Хю Рикс, прочете тя. Британец. Възраст 54, опитен. Но гадняр. Марк Мейсън, британец, писател, 36 г. Сравнително опитен. Доктор Финч Бюканън. Канадка???? И следваше заключението: С времето ще стане ясно, приятел. Ще се видим в Катманду. Кен.