Малки чашки с еспресо се появиха на масата. Той не помнеше да ги е поръчвал; ако не беше сигурен, че не е пил много, щеше да реши, че е пиян. Времето и разстоянията като че ли се разкривяваха по същия начин. Финч вече не ровеше в храната си, нито буташе столчето на чашата през трохите по масата. Сега го гледаше, открито и с ясни очи. Чакаше, чакаше какво ще й каже.
— Исках да те попитам нещо — каза той.
— Да. — Заявление, не въпрос.
— Ще отида в Уелс, за да се видя със съпругата и дъщерята на Ал. Исках да им кажа лично какво направи той и как загина.
Тя продължи да го гледа.
— Искаш ли да дойдеш с мен?
Взе чашата си, докато чакаше отговора й. Тя беше гореща и малката дръжчица бе твърде дребна за пръстите му; някак се изплъзна и по брадичката му се разля кафе. Сам се задави и остави чашата с дрънчене. Пиян съм? — изуми се той.
Финч посегна със салфетката си и избърза ъгълчето на устата му.
— Да.
— Защо? — попита той, без да се усети.
Тя се замисли сериозно. Той се опита да проследи мислите й. Да се срещне с Моли, която бе част от Ал. Да види къде е живял, дали наистина е принадлежал на друго място, освен на високите планини. Да потуши малко от вината, да успокои съвестта си вероятно, като види съпругата на Ал. Всички тези неща и други, за които вероятно не се досещаше. Нейното лично сбогом, което все още събуждаше ревност у него, дори към един мъртвец.
— И аз исках да отида, но не бих имала куража без теб.
Сервитьорът донесе сметката.
— Ще идем заедно — каза Сам.
В следващия миг стояха пред ресторанта, под малкия навес. Бяха почти последните клиенти. Небето беше облачно и се сипеше лек дъжд, който носеше острата миризма на уличен прах. Само няколко коли се движеха по платното. Една от тях беше такси и Сам му свирна. Щом то спря до тротоара, той отвори вратата и помогна на Финч да се качи.
После отстъпи назад.
— Ще ти се обадя.
— Имаш ли домашния ми номер?
— Имам го от година. Адам Врийс ми го даде от регистрите на „Планинари“.
Финч се засмя и затвори вратата на таксито. Сам остана под дъжда, загледан в задните светлини на колата, докато те изчезнаха от поглед. Спомни си как излезе от същата тази врата с Франи и тръгнаха към автобусната спирка. Но сега усещаше заостреното връхче на щастие, крехкото връхче на по-голямото, солидно острие, което очакваше да бъде изровено.
Когато влезе в малкия си апартамент, той й се стори задушен и твърде тих. Финч вървеше бавно, оглеждаше голите стени и прецизно разположените малобройни мебели. Без украси, без сувенири, нищо странично. Това беше безцветна черупка, в която се извършваха пустите движения на един пуст живот.
Какво отричам и заради кого, запита се тя. От какво съм се страхувала толкова време? Защо съм се ограничавала така?
Мислех се за безстрашна, а всъщност бях страхливка.
Затова ли избрах да обичам Ал? И дали наистина обичах човека, или онова, което той олицетворяваше?
Тя влезе в спалнята си. Завивките бяха гладко изпънати. Нямаше снимки по бюрото, нямаше никакви джунджурии по лавиците. Защото само Сузи правеше така. Отдавна, когато бяха съквартирантки, тя възкликваше: „Ама ти нямаш никакви неща. Къде са ти нещата?“
Финч осъзна, че би искала да има снимка на Ал. Нещо, което сега да вземе в ръце и да му поговори. Още от самото начало почти не бе плакала за него. Отиде до прозореца с намерението да дръпне щорите и да скрие окото на нощта, но се облегна на стъклото и се вгледа в редиците прозорци, които затваряха чуждите животи. Позволи на сълзите да се спуснат по лицето й, като си мислеше как ще отиде в Уелс, за да се сбогува.
Седемнадесета глава
Те наеха кола в Лондон и поеха на северозапад. Финч и преди беше идвала в Англия, но не и Сам. Тя пое волана и го остави да се наслаждава на гледката. Отново шофираше добре, вече свикнала с протезата между крака си и педала.
Сам се впечатляваше от всичко.
— Толкова е малко. Няма никакво място между къщите. Като градче за кукли. Сякаш можеш да го сложиш в детска стая и да пускаш влакчета през него. Виж църквата. Според теб колко е стара?
— Знаеш ли, че говориш точно като американски турист?
— Разбира се, че така ще говоря.
Сам бе изпълнен с енергия и любопитство; и това й харесваше. Той купи пътеводител и настоя по време на денонощието им в Лондон да видят Уестминстърското абатство и Тауър. Заведе я на чай в „Риц“ и под позлатения небесносин таван я попита нежно дали кракът я боли след толкова много обикаляне. Подаде й порцеланова чашка чай и предложи сребърен поднос с триъгълни сандвичи. Поведението му беше така церемониално сред японските семейства и британските матрони с чанти от „Хародс“, че Финч се смееше в колосаната си ленена салфетка.