Поведението му беше също толкова подобаващо и в други отношения. Той я изпрати до хотелската й стая, взе ключа й, отключи и й пожела лека нощ. Все едно беше отишла на ваканция с по-забавна версия на някой от добре възпитаните приятели на братята си. Тя беше заинтригувана от него след първоначалното раздразнение, задето я преследваше.
— Ти какво очакваше? — попита той, вдигайки вежди, когато тя спомена колко благоприлично е всичко. — Бийвъс и Бътхед?
— Колко има още? — попита тя, докато пътуваха към Северен Уелс. Обширните плодородни полета я караха да се оглежда с изненада. Не можеше да си представи, че Ал идва от подобно място.
Той се вгледа в картата.
— Около три сантиметра, според това. Ще сме там до две минути, може би по-скоро. Внимавай да не ускориш прекалено и да не се стрелнем покрай него.
Те подминаха някаква нефтена рафинерия с вечни огнени факли, които изглеждаха бледи в следобедната светлина, и модерен мост над широка, невидима река. Все едно наближаваха Детройт, помисли си Финч. Или който и да е индустриален и най-обикновен град.
Сам беше уредил всичко за пътуването им. Беше избрал да нощуват в Честър и те навлязоха в лабиринт от еднопосочни улици, докато откриха хотела си сред стари магазини и алеи.
Тук всичко изглеждаше старо. От прозореца на Финч се виждаше стръмен безпорядък от дървени стрехи и неравни заострени покриви. Тя окачи несигурно чифт панталони в гардероба и спря в пространството между вратата и леглото. Оставаха само два часа път. Сега, когато бе близо до дома на Ал, място, изпълнено с хора и ежедневни неща, които двамата никога не бяха споделяли в своята кратка и страстна връзка, тя се запита как е възможно да е така безразсъдна да дойде тук. Чувстваше се като натрапник, почти като шпионин. Беше егоистично от нейна страна да иска да се запознае с дъщеря му и да види гледките и хоризонтите, които са били така познати за него.
Тихо почукване по вратата я стресна.
— Финч?
— Отворено е.
Сам стоеше на прага. Той изглеждаше едър в малката стая и застана встрани, сякаш се усещаше твърде голям и искаше да се смали някак. Сивите му очи за миг срещнаха нейните и пак се извърнаха настрани. Дружеската атмосфера на това странно пътуване внезапно изчезна и остави след себе си смущение. Сам явно също усещаше несигурност относно това, което правеха тук, и се тревожеше за нея. Тя се зарадва на компанията му и на неизреченото съчувствие.
— Да излезем ли да разгледаме? — попита тя възможно най-ведро.
Беше влажен, сив следобед. Те тръгнаха покрай магазините, като се вглеждаха във витрините, после стигнаха до участък от градските стени с широка пътечка между бойниците. Камъните под краката им бяха излъскани и очукани от вековете. От двете им страни в жегата блещукаха улици и къщи.
— Римски е. Това е римски гарнизонен град — каза с удивление Сам.
Перспективата на историята направи техните грижи незначителни. След малко стигнаха до брега на река с върби, наведени над водата, и голям хиподрум на другия бряг. По пътеката се разхождаха много хора, двойки и семейства с малки деца на велосипедчета. Сам и Финч продължиха сред тях, съзнавайки, че изглеждат като най-обикновена двойка, и мислено признавайки, че всъщност не са. Между ръцете и раменете им оставаше неизменен пласт празно пространство.
— Знаят ли, че пристигаме утре? — попита Финч.
— Обадих им се, преди да дойда в стаята ти днес. Говорих с Джен и й обясних, че сме… тук и попитах дали можем да се отбием и да поговорим с нея. Тя каза да, разбира се, но трябва да разберем, че тя управлява къща за гости, а сега е активният сезон, затова вероятно няма да може да ни отдели много време.
— Как ти се стори? — не се сдържа Финч.
— Стори ми се изненадана. И може би малко предпазлива — отговори Сам след кратък размисъл.
Тръгнаха обратно по същия път, но много по-бавно, защото Финч се беше изморила. Спряха да пийнат нещо в една тъмна кръчма, която миришеше на бира и дим, и по-късно отидоха в бистро с карирани покривки и си поръчаха храна, макар че не бяха гладни. Когато излязоха оттам, вече беше мръкнало и във въздуха се усещаше заплашителна тежест. Изминаха едва няколко стъпки, преди над оранжевото сияние на уличните лампи да просветне мълния. Сетне дойде и тътенът и внезапно по паважа закапа дъжд. Когато стигнаха до въртящите се врати на хотела, вече валеше поройно и бяха подгизнали до кости. Прекосиха фоайето към асансьора и Сам бързо поведе Финч към вратата на стаята й. Взе ключа от нея, според обичая, и отключи. После без никакво предупреждение обхвана лицето й, прибра назад мокрите кичури, полепнали по бузите й, целуна я — на сантиметър от ъгълчето на устата, и отстъпи назад.