— Лека нощ — каза той. Финч стоеше на прага на празната стая, гледаше го как се отдалечава и се бореше с импулса да му извика да се върне.
След нощната буря въздухът бе по-чист и по-лек. На сутринта, докато пътуваха на запад към Уелс, на хоризонта пред тях се изду линия от лилави хълмове, които започнаха да приближават. Двамата не разговаряха много. Финч натиска известно време бутоните на миниатюрното радио на колата, после го изключи. Пътят бе спокоен и прекосяваха бързо разстоянието. Внезапно се озоваха сред планините.
Мястото, където живееха жената и дъщерята на Ал, приличаше на тъмна каменна ивица, осеяна с къщи с покриви от плочи, магазини за сувенири, кафенета и магазини за алпинистка екипировка. Зад сградите имаше иглолистни дървета и хълмове, покрити с пукнатини и черните склонове на сипеи. Дори в лятното пладне се усещаше намек за мрак. Той щеше да се спусне бързо, обгръщайки скалите.
Тук мога да си го представя, помисли си Финч.
Едно момче с отрязани джинси, конска опашка и износени джапанки стоеше с гръб към тях и четеше нещо на витрината на вестникарска будка. Носеше намотано въже под мишница и щом го видяха, Финч и Сам се спогледаха. Финч извади крак от колата и тромаво се изправи, като се подпираше на вратата, преди да позволи на протезата да поеме тежестта й. Сам дойде при нея и тя се опря на ръката му.
— За първи път те виждам така — каза той. — Боли ли?
Тя поклати глава.
— Той ми напомни за Адам Врийс. — Още много други спомени можеха да се зърнат над рамото на дългокосото момче с въжето. Тя потрепери — Страх ме е от нещо.
— Сигурно защото тук има много алпинисти. А и никога не съм те виждал уплашена.
— Не си гледал много внимателно.
— Напротив. Виж, това е къщата.
Вдовицата на Ал живееше в голяма къща с проста фасада и метална ограда. Къса пътечка от цветни плочи водеше към входната врата.
— Готова ли си?
Когато тя се поколеба, той застана пред нея и обхвана лактите й.
— Ти искаше да дойдеш.
— Така е.
Тръгнаха заедно към вратата и натиснаха звънеца. Чуха как той прозвуча някъде дълбоко в къщата. Последва дълго чакане. Финч се взираше смръщена в краката си, когато вратата внезапно се отвори.
— Господин Макграт, доктор Бюканън — каза жената.
Съпругата на Ал беше дребна и слаба, със сияещи очи и бръчки от смръщване между веждите.
— Сам и Финч — каза той. Погледът на Джен се отклони към лицето на Финч. Доста зад нея, до маси с покривки и чаши, стоеше млада жена. Държеше прибори в едната си ръка и беше същинско копие на Ал.
— Това е дъщеря ми Моли. Влезте за няколко минути — определи Джен продължителността на посещението им и те я последваха по дълъг коридор покрай трапезарията и дневната за гостите към голяма стая в задната част на къщата. Вниманието на Финч се отклоняваше към Моли и тя почти не забеляза старите удобни мебели, купчините списания и пране, сувенирчетата и котките. От горния етаж се чуваше тропот.
— Искате ли кафе?
Те приеха любезно и седнаха, където си намериха място. Моли отиде до голяма машина за шварц и взе полупълна кана от поставката. Косата на Ал бе късо подстригана и осеяна със сиво, а Моли имаше гъсти черни къдрици. Чертите й бяха по-дребни и по-фини, но иначе приликата бе забележителна. Финч усети едновременно копнеж да я прегърне и да скрие лицето си с ръце от това копие на бащата.
Те взеха чашите кафе и отпиха. Джен седна до масата и издърпа пакет салфетки към себе си. Започна да ги сгъва на спретнати триъгълничета, една след друга, сякаш не можеше да си позволи нито минутка бездействие. Тя изглеждаше като жена, която е свикнала да работи усилено. Финч си помисли за живота, който водеше Ал на фона на далечни и красиви места. Той също вършеше тежка работа, но с балсама на предизвикателството в нея, който като че ли отсъстваше напълно в тази най-обикновена къща.
Настъпи тишина. Отгоре тропането продължаваше. Всички мислеха за мъжа, който ги беше събрал. Присъствието му бе почти осезаемо и все пак в същото време той беше така безвъзвратно отсъстващ.
Именно Моли заговори първа на Сам. Седна на дивана между двете котки и събра ръце между коленете си.
Дори позата й беше същата като на баща й.