— Благодаря ви, че ми изпратихте снимката. Съжалявам, че не ви писах.
Сам кимна. Седеше спокойно, без да шава. Финч осъзна, че досега не е забелязвала способността му да стои кротко.
— Не съм и очаквал. Писах ви, когато я изпратих, защото исках веднага да узнаете, че баща ви е носил вашата снимка по целия път до върха на планината и аз я намерих в джоба на якето му след смъртта му. Аз — ние с Финч — дойдохме, защото искахме да ви кажем, че Ал беше смел и много добър в това, което вършеше. Но вие го знаете, разбира се.
— Да — отвърна яростно Моли.
— И исках да ви кажа също, лично, какво направи за мен. Той много добре съзнаваше какво върши накрая, там горе, и взе решение, спаси ми живота. Сигурно щях да замръзна, ако не ме беше защитил от вятъра, като легна върху мен. Не знам защо го направи, освен от благородство. Аз бях само един човек от експедицията, дори не бяхме големи приятели. Въпреки това му се възхищавах и го уважавах повече от всеки друг. — Сам замълча и се замисли за миг. — С изключение на баща ми.
Финч реши, че това е забележителна реч. Той говореше спокойно и искрено и тя се развълнува. Очите на Моли се напълниха със сълзи, а Джен погледна право към Финч.
Тя знае коя съм аз, осъзна тя, макар Ал да не й е казал и дума за това.
Точно от това се страхуваше, когато спря пред прага на тази къща, и сега разбра, че всъщност страхът и дори вината са неуместни. Джен Худ не ги заслужаваше и не ги изискваше.
— Може би това е искал да направи — каза Джен. Гласът й бе сух и спокоен. Финч си спомни как Сам цитира Фройд, за това колко беден е животът, ако самият той не е залогът. Веруюто на алпиниста.
Моли потърка кожата между очите си с длани, избърсваше следите от сълзи.
— Вие стигнахте ли до върха? — попита тя внезапно Финч.
— Не. Върнах се от Стъпалото на Хилъри. Краката ми замръзнаха.
Те автоматично погледнаха към обувките й. Финч не каза нищо повече.
— Аз се гордея, че татко е успял — рече Моли. — Наистина е хубаво, че го е направил. Съжалявам за алпиниста, който е умрял, и ако смъртта му е свързана по някакъв начин с водачеството на татко. Но може би и той е направил това, което е искал.
— И аз така мисля — каза Сам.
Моли им зададе няколко въпроса за експедицията и за участието им в нея. Финч и Сам й разказаха, а Джен продължаваше да сгъва салфетките, слушаше, без да говори. Накрая разговорът замря.
— Благодаря ви, че дойдохте. — Джен бутна купчината салфетки настрани, за да покаже, че посещението им е приключило.
— Само още нещо — рече Сам и бръкна във вътрешния си джоб. Извади жълт плик и го сложи на масата до нея. Джен го погледна и се смръщи още повече. После бързо го отвори й извади няколко снимки. Остави лъскавите правоъгълници на масата и се вгледа в тях. На снимките имаше брадати мъже, снимани на фона на зловещо синьо-зелено небе.
Ал и Рикс на върха, снимани от Сам в кратките мигове, в които стояха на покрива на света.
Моли се наведе над рамото на майка си и взе една от снимките, за да я разгледа по-отблизо. Финч ги наблюдаваше много внимателно, по някаква причина не се беше сетила, че ще има снимки. И, естествено, Сам беше съобразил, че Джен и Моли трябва да ги видят първи.
— Да — прошепна Джен. — И аз се радвам, че е успял. Вие видяхте ли ги?
Тя питаше Финч, която мълчаливо поклати глава. Джен й подаде три снимки, докато Моли още разглеждаше четвъртата.
Качулката на Ал се издуваше зад него от порив на вятъра и косата му стърчеше над челото на замръзнали кичурчета. Беше свалил очилата си и очите му бяха присвити заради светлината. След като бе изтърпял толкова много, той се усмихваше, устните му бяха извити и разкриваха зъбите — дива усмивка от чист триумф.
Не знаех, че е такова, помисли си Финч. Мислех си, че всичко е само усилие и страдание. Каквото беше за мен.
Ето го лицето му, безкрайно познато и със същите черти като на дъщеря му, и звукът на гласа му в главата й, и все пак сега, докато гледаше снимката, й се стори, че вероятно никога не го е познавала. Тя прехвърли бързо другите фотографии, като видя малки вариации на същия образ, после ги върна на Джен. Тя я гледаше спокойно.
— Можем ли да ги задържим? — попита Моли.
— Те са за вас — каза Сам.
Телефонът иззвъня и Джен прекоси стаята, за да отговори, като записа нещо в голям бележник за резервации. Когато остави слушалката, си погледна часовника.
Сам и Финч любезно се изправиха и всички тръгнаха към входната врата, покрай стаята с масите, които Моли бе подреждала за закуската на гостите на следващия ден.
— Изпитите на Моли приключиха. Тя ми помага в работата през лятото, докато отиде в университета — каза Джен. Финч вече беше до вратата. Ръката й посегна колебливо към дръжката, когато Джен добави: — Ние поискахме да транспортират тялото му до дома. Можете да видите гроба му, ако желаете. Моли ще ви покаже къде е.