— Благодаря — каза Финч. Тя беше много по-висока от жената на Ал, но очите им се срещнаха, когато стиснаха ръце и си казаха довиждане. Моли се измъкна пред тях и ги поведе по улицата.
— Чакайте — рече внезапно Джен. — Аз… може би… може би после ще искате да се върнете? Аз не правя вечеря за гостите. Щом почистя стаите и приготвя закуската, нямам много работа до сутринта. Изминали сте толкова път. Може да ви направя нещо за ядене и да си поговорим още малко, ако желаете? Партньорът ми ще дойде. Може да се запознаете с него…
Гласът й звучеше несигурно, с въпросителна интонация.
— Добре — отвърна Финч. — О, момент, Сам, ти имаш ли нещо против?
— Разбира се, че не. Ще се върнем в Честър малко по-късно.
— Тогава към шест — рече Джен.
Те следваха Моли по улицата. След няколкостотин метра стигнаха до порта със заострен покрив от лилави плочи и пейка под него. Моли отвори тежката порта, която водеше към църковния двор. Там имаше квадратна каменна църква, обградена от частично окосена трева, мраморни и каменни плочи. Моли тръгна диагонално между гробовете и мина през още една, по-малка порта, към нов участък. Това гробище бе засенчено от дъбове и беше само наполовина изпълнено с гробове. Тревата бе неокосена в празната част и в нея растяха туфи горски азмацук и лютичета. На полето на склона над гробището пасяха овце.
Моли стигна почти до края на редицата и спря пред един от гробовете.
— Това е. Струваше много скъпо и беше трудно за шерпите, които са работили с него, да го свалят от планината, но аз се радвам, че го върнахме тук. Не бих понесла мисълта, че лежи някъде там в леда, самичък.
Пред очите на Финч отново изплува образът на мъртвия алпинист, когото беше видяла, и вечно замръзналото му тяло. Стон излетя от устата й, преди да успее да го преглътне, и в очите й избиха сълзи. Моли обърна глава, черните спирали на косата й бръснаха бузите й и тя протегна инстинктивно ръка, за да я утеши. Финч я пое, после прегърна тази по-малка и по-уязвима версия на Ал и я притисна силно към себе си.
— И аз го обичах — каза тя.
— Да, предположих. С мама решихме, че сигурно затова идвате.
Сам стоеше малко по-встрани и се взираше в надписа над простата каменна плоча.
Моли се отдръпна бързо, отърсвайки ръце и рамене от прегръдката на Финч като котка.
— Вижте, аз ще се върна да помогна на мама. Ще се видим по-късно. — Тя тръгна бързо през гробището и изчезна покрай църквата.
— Защо не ми каза, че имаш такива снимки? — попита Финч.
— Може би съм искал всички да ги видят едновременно.
Тя осъзна, че Ал принадлежи и на Сам. Колко силно бяха повлияни всички от него, от неговото отсъствие. Слънцето озаряваше лилаво-сивата плоча и правеше изсечения в нея надпис по-дълбок със сенките. Тук бе топло и ухаеше на лютичета, но Финч все пак усети колко бързо ще притъмнее долината, когато слънцето се скрие зад планините. Спомни си как то залязваше зад Пумори и ледения здрач над базовия лагер. Сам тръгна бавно покрай последната редица гробове и я остави сама.
Последния път, когато Ал се опита да я целуне, лицето й бе покрито от кислородната маска.
Последните думи, които й каза. Мислеше си, че ги е забравила, че болката, хипоксията и изтощението ги е изтрило, но те още бяха тук: „Само ме изчакай още няколко часа. После никога вече няма да се разделим. Обещавам ти.“
Финч си помисли за ярките очи на Джен Худ и за начина, по който виждаше сякаш много ясно.
Може би Ал беше дал това обещание сериозно. Може би, когато бе дошло времето, той е разбрал, че трябва да направи нещо повече от това. Последният му жест беше героически акт, който вероятно надхвърляше бъдещето на една обикновена любов. Може би той наистина винаги бе правил каквото е искал.
Тя каза на глас:
— Мислех си, че те познавам. Знам, че те обичах. И ще те пазя в сърцето си.
Не се чуваше нищо, освен жуженето на пчелите в дивите цветя и преминаващите покрай църквата коли. Финч пак погледна към името на надгробната плоча и към гледката зад старите дървета, към пасището и уелските планини. После си тръгна бавно. Сам я чакаше на пейката под портата, изпънал дългите си крака над прахта.
В шест и половина те позвъниха отново на вратата на Джен Худ. Тя отвори и ги поведе към претъпканата дневна в дъното на къщата, където масата бе разчистена и сервирана за петима. До всяка чиния лежеше по една от сгънатите салфетки. Джен беше облякла пола и бе сложила леко червило. Тя наля изненадващо голямо количество джин в три чаши.