Той никога не бе казвал нищо критично за нея. И изненадата беше огромна.
— Не е нужно да се разхождам наоколо гола само да демонстрирам колко добре се познаваме.
— Не, не е. Може ли да изключа лампата?
— Да, ако обичаш.
Те лежаха по гръб в мрака, с голямо разстояние между тях, покрито с чаршафите на розови цветя на Джен. Когато Финч затвори очи, стаята неприятно се завъртя, затова тя рязко ги отвори отново. Съвсем скоро дишането на Сам стана бавно и дълбоко. Той въздъхна веднъж и се обърна настрани, с гръб към нея. Приличаше на заспал. Финч лежа будна толкова дълго, че птиците вече пееха и около завесите имаше сиви ивици, когато най-сетне се унесе в дрямка. Тя сънува нещо объркано за Кат, майката сестра, която никога не беше виждала.
Когато се събуди, леглото беше празно и другата му половина вече бе хладна. Нямаше никого на площадката, нито в банята, където тя наплиска лицето си със студена вода и прокара ръце през косата си. Миризмата на пържен бекон, която се издигаше от долния етаж, й беше крайно неприятна.
Докато слизаше надолу, срещна Моли, отиваше към трапезарията за гостите с поднос с чинии с яйца и бекон. Финч извърна очи от храната.
— Добър ден — ухили се Моли. Беше девет и половина.
Сам седеше до кухненската маса с вече ометена чиния пред него и чаша кафе до лакътя. Четеше вестник, а Джен стоеше до печката и пържеше нещо в тиган. Сам поздрави Финч небрежно, а Джен й предложи закуска, която тя отказа, наля си само кафе.
Моли се върна с подноса за последната партида чинии. Джен й ги предаде и си избърса ръцете в престилката.
— Още един ден, още петнадесет закуски. — Тя се приближи до Финч и я прегърна през раменете. — Добре ли си? Спа ли добре?
— Благодаря ти. — Финч й се усмихна. Всъщност много харесваше Джен Худ. Дългото пътуване до Северен Уелс се оказа изключително важно и тя бе задължена на Сам за това. Трябваше да намери подходящ момент да му благодари.
— Е, значи се връщате у дома? — попита Джен.
В този момент се появи ниска пълна жена с престилка, която извади кошница с препарати и парцали от един шкаф.
— Ще започвам — заяви тя тържествено.
— Благодаря, Мена.
Тук имаше работа за вършене.
— Да — отвърна Финч — У дома.
Джен и Моли излязоха на улицата да ги изпратят. Огледаха щетите по задната броня на наетата кола и съответната вдлъбнатина на волвото.
— Направо се заби в него — засмя се Моли.
— Благодаря, че дойдохте — рече Джен.
Тя целуна Сам по бузите, после прегърна Финч, която сведе глава към нея и я прегърна в отговор. Не искаше да я пуска и останаха дълго така, с усещането за силна връзка между тях.
— Благодаря ви, че донесохте снимките и ни казахте неща, които не знаехме. Това означава много за нас. Мисля, че всички разбираме, че никой не може да знае всичко за някого. Само някои неща, само част от мотивите. Само част от времето.
— Да — каза Финч.
— Може ли да те посетя в Сиатъл? — обърна се Моли към Сам.
— Разбира се. Когато решиш.
— Бъди щастлива. Можеш да избереш да бъдеш, знаеш го. — Това беше съветът на Джен към Финч.
— Ще го запомня. Ще запомня и че ти ми го каза.
Като погледна към дългата улица и четвъртитата кула на църквата, която едва се виждаше над покривите и комините, Финч си помисли: „Той си отиде.“ Мъката и тишината се разпаднаха и оставиха огромно чисто бяло пространство, като девствен сняг. Моли ентусиазирано целуваше Сам за довиждане.
След това вече бяха в колата. Сам седна зад волана. Моли и Джен се отдръпнаха на тротоара, вдигнали ръце в идентичен жест. Финч бе видяла само приликата с Ал, но сега осъзна, че двете жени също много си приличат.
Сам даде назад и после пое напред. Джен и Моли им махаха, докато се изгубиха от поглед.
Изминаха мълчаливо доста път. Сам наруши тишината:
— Съжалявам за това, което ти казах снощи. Пих много и бях ядосан.
— Няма нищо. Вероятно си прав за мен.
Пак настъпи тишина. Тя се проточи и натежа, и двамата не можеха да намерят правилните думи, за да я разкъсат, защото знаеха, че вече трябва да вземат решение един за друг, а това беше толкова важно, че не биваше да се изрича с неправилните думи.
Вероятно вече бяха поели по различни пътища, всеки към своя живот, докато само преди няколко часа още съществуваха другите крехки възможности. А сега изглеждаше, че без да е имало някакъв момент на истинско решение, изборът е направен.
Върнаха се в хотела в Честър и го напуснаха, после поеха на юг към Лондон и летището. Финч щеше да се качи на самолет за Ванкувър същия ден; а полетът на Сам за Сиатъл беше чак на следващата сутрин.