— Какво има? — попита той.
— Нищо, не може ли да те прегърна просто така?
Тя го целуна, преди да се изправи отново. Косата му беше подстригана съвсем късо и тя усети лекото боцкане на косъмчетата по устните си. От много време не беше целувала някого и шокът от интимния контакт сякаш я изгори. И тя не си спомни за обора в Дебоче, а за розовото легло в къщата на Джен, където абсолютно нищо не се случи.
Денис си спомни двама души в сумрачния кабинет, между бюрото и количката с ръкавици и шпатули, двама души, които танцуваха. Той сложи ръка на китката й.
— Нямаш нужда аз да ти казвам какво да направиш.
— Би било твърде малко и твърде късно, каквото и да направя.
Денис не каза нищо, но тя усети, че е разочарован от нея.
През последните няколко седмици Финч ходеше до къщата на родителите си, за да прекарва неделните вечери с тях. Сякаш празното пространство на уикенда бе някак поносимо до последните си часове и тогава внезапно ставаше нетърпимо. Първите една-две недели тя се преструваше, че просто е минава и се е отбила или че трябва да си вземе нещо, но вече беше станало рутина. Клеър сервираше за трети човек и Ангъс седеше в стола си на терасата, гледаше морето и чакаше колата й да завие от пътя.
Този път не се усети миризма от кухнята и отсъствието й леко докосна периферията на съзнанието й, докато тя се изкачваше по стълбите към голямата стая.
— Финч?
Баща й я викаше с ужасна остра нотка в гласа, каквато не беше чувала досега.
— Къде си? Идвам. — Походката й внезапно стана тромава, когато се опита да се затича по широкото стълбище.
На пръв поглед величествената стая беше празна. Един вестник лежеше на пода и най-горният лист потрепваше на течението от терасата.
Тогава сивата глава на баща й изникна иззад най-близкия диван. Лицето му беше пребледняло от шок.
— Слава богу! Тя е тук.
Клеър лежеше на пода, единият й крак бе изкривен под нея. Още щом я зърна, Финч коленичи до нея, някак запази спокойствие и започна да действа.
Трахея, дишане, пулс. Значи не беше инфаркт. Но кожата й бе бяла като платно.
Тя вдигна глава към Ангъс.
— Ето ключовете. Можеш ли да ми донесеш медицинската чанта от колата?
Когато той излезе, Клеър отвори очи и изстена тихо:
— Финч? Помогни ми. Какво стана?
В съзнание и контактна, слава богу, слава богу.
Не беше и инсулт. Цветът на лицето й започна да се променя, когато кръвта й се раздвижи. Ярко розово покри лицето и шията й.
Знам, помисли си Финч, знам какво е.
— Не се тревожи. Лежи спокойно няколко минути. — Финч й сложи възглавница и я зави с кашмиреното одеяло от дивана, после й държа ръката, докато Ангъс влетя пак в стаята.
— Тя се съвзема. Кажи ми какво се случи.
— Оплакваше се, че е изморена, затова легна на дивана за час. После стана, защото искаше да направи вечерята. Измина шест стъпки и просто падна. Ще я отведеш ли в болницата?
— Не, не искам да отивам — прошепна Клеър.
Финч сгъна стетоскопа си и й се усмихна. Жизнените показатели на майка й вече бяха стабилни. Ако това беше Синдром на Адам-Сток, а беше почти сигурна, че е, не се нуждаеше от спешна медицинска помощ.
— Утре, за пълен преглед. Нека изчакаме и да видим, но не мисля, че ще се наложи сега. Ще остана тук, за да се уверя.
Клеър затвори очи с облекчение. По клепачите й имаше грим, а на устата червило. Винаги в безупречен вид — дори докато приготвя вечеря. Но под стоманената воля и розовината, която постепенно избледняваше, Финч внезапно видя колко е крехка. Тя се наведе напред и прегърна майка си. Ръцете на Ангъс трепереха от шок. И двамата вече бяха стари.
— Слушай, мамо, чуваш ли ме? Припаднала си за няколко секунди и това е. Не си получила инфаркт, нито инсулт и нямаш температура, затова не е някаква инфекция. Не си взимала някакви лекарства, нали? Мисля, че не си. Сега ще те оставим да си починеш и ще те наблюдаваме внимателно.
Щом Клеър беше в състояние да се движи, баща и дъщеря я отведоха в леглото. Финч избърса с влажна гъба ръцете и лицето й и нанесе овлажнител върху фината й кожа, после среса косата й и дръпна завивките към раменете й. Лицето й беше малко триъгълниче на възглавниците. Финч провери пак пулса й и я целуна по челото.
Разменяха си ролите, така неизбежно, както неизбежен е ходът на времето.
— Обичам те — каза Финч, седнала на леглото до нея и стиснала ръката й между своите. Беше толкова простичко за изричане. Но смисълът зад него не бе така лесен за обхващане.