Финч затвори кабинета и пое към крайбрежието на Северен Ванкувър, към къщата, в която Ангъс и Клеър Бюканън бяха отгледали децата си. Паркира хондата си на алеята зад лексуса на Маркъс и влезе през задната врата. Всъщност предна врата нямаше. Дългата ниска двуетажна къща беше проектирана от самия Ангъс. Спалните, баните и неговият кабинет бяха на долното ниво, а впечатляващо стълбище водеше към втория етаж. Почти цялото пространство там бе заето от огромна стая със стъклена стена, която гледаше на юг към каменист залив, морската шир и небето.
Родителите на Финч, Джеймс, Маркъс и техните съпруги седяха с питиета на обзаведеното с модерни мебели кътче в центъра на стаята. Ангъс и Клеър колекционираха древни предмети — американски дървени статуи и огромни цветни маски от Папуа Нова Гвинея, които сякаш караха живите обитатели на стаята да изглеждат по-дребни. Когато Финч беше малка, тези маски редовно се появяваха в сънищата й.
— Скъпа — каза Клеър с радост. — Колко си хубава! Нали, Ангъс?
Тя винаги изтъкваше хубостта на дъщеря си. Когато Финч беше още достатъчно малка, за да е покорна, Клеър я обличаше с блузки на цветя и престилки с къдрички, докато Финч не започна да носи гащеризони и карирани ризи като братята си.
— Но ти си единственото ми момиченце, скъпа, след три огромни момчета — винаги възразяваше Клеър на протестите на своята подрастваща дъщеря. — Не можеш да ме виниш, че искам да те виждам с розови панделки?
Никой никога не винеше Клеър за нищо. Тя беше отдадена и предана майка, добра готвачка и градинарка, любител художник и усърден пиар на бизнеса на съпруга си. Тя беше жена с дребни кости, порцеланова кожа и бе напълно неуправляема.
— Така е — съгласи се съпругът й. Целуна Финч по главата и добави: — Здрасти, зайче. — Винаги я наричаше „зайче“.
„Зайче Байче — прошепваше Сузи, пъхаше пръсти в гърлото си и извръщаше очи от отвращение. — Господи, това наистина е прекалено.“
Ангъс беше много висок и все още хубав в началото на седемдесетте си години. И тримата му синове приличаха на него. Финч беше наследила тъмната коса на майка си, но не и крехкото й телосложение. Сега тя тръгна към братята си и съпругите им и ги целуна всичките, след това взе чашата шардоне, която баща й й наля.
— Желаем ти късмет и Бог да те благослови — започна той тоста си, но Клеър го прекъсна:
— О, скъпи, изчакай Кейлъб и Джесика да дойдат. Много бих искала всичко да е наред тази нощ. За последен път сме заедно за… за… — Очите й се насълзиха.
Сузи би изстенала: „Ужас, речи! Всички те обичаме толкова много. Господи!“ А Финч би отговорила: „Лесно ти е на теб. Ти си от разбито семейство.“
На глас каза:
— Ще отсъствам само три месеца, за да направя нещо, което наистина искам. Няма нужда да се натъжавате толкова.
Всички чуха как Кейлъб пристига и затваря вратата на долния етаж.
— Пристигнаха.
— Колко е хубаво цялото семейство да сме заедно.
— Аз ще донеса чашите.
— Е, Финчи. Готова ли си за отлитане?
Най-малкият й брат и съпругата му идваха право от летището. Шестгодишното им дете бе останало при сестрата на Джесика, а тя носеше заспалото двегодишно момченце на ръце.
Джесика беше най-хубавата от трите съпруги. Като по-млада беше манекенка и преди да роди, дори бе започнала кариера на филмова актриса.
— Ето ви най-после.
— Съжаляваме, че закъсняхме. Здравей, мамо. Изглеждаш чудесно.
— Може ли да му направя млякото, Клеър? Ако му прочета приказка, сигурно ще заспи пак. Не искаше да спи по време на полета, ако го бях оставила при баба му…
— Дай ми целувка.
— Искаш ли да го оставиш тук, на тази възглавничка, скъпа? Или направо в спалнята? Здравей, сладурче. Ти момчето на баба ли си?
Те са положили усилия да дойдат тази вечер, да ме изпратят, помисли си Финч. За нас това са важни неща, както рождените дни и Коледите. Не са виновни те, че бих предпочела да се измъкна тихо и кротко и да се съберем, когато вече съм постигнала нещо значимо, вместо да говорим за него предварително.
От другата страна на диваните Ангъс бе започнал речта си:
— … и така, Бог да те благослови, Финч, и да бди над теб — завърши той решително.
Всички вдигнаха чаши и прошепнаха нещо подходящо.
— Ще ми се аз да заминавах — ухили се Кейлъб.
Кейлъб бе любимият й брат, с него бе най-близка, а сега той живееше най-далече. Тя го прегърна и дръпна леко косата му.
— Ходил си на достатъчно екзотични места. Сега определено е мой ред.
По-късно, поотпуснати от виното, те седнаха да хапнат. Дъбовата маса представляваше още едно островче в голямото помещение. Приборите бяха скандинавски, чашите италиански, а порцеланът — френски; отвън светлините се нижеха по брега и пронизваха тъмното пространство от вятър и вода. Като малка Финч винаги бе усещала силния контраст между реда и лукса вътре и дивата пустош зад стъклото. Въпреки всичките удобства никога не бе усещала тази къща като уютна. Знаеше обаче, че останалите не чувстват същото. Те обичаха семейния дом. Маркъс дори си беше построил подобен, малко по-нагоре по брега.