— Кога ще се съберем отново и деветимата? — попита Маркъс весело.
— На годежа на Финч, надявам се — отвърна Клеър.
Финч остави лъжицата си и тя издрънча твърде силно.
— О, стига.
— Имам право да се надявам да видя единственото си момиченце омъжено за човек, който ще я направи щастлива, нали?
По израженията им Финч осъзна, че Кити е казала на Клеър за предложението на Ралф и нейния отказ. А Клеър се усмихваше, за да скрие разочарованието си, но не можа да устои да не го спомене. Разговорите в другия край на масата затихнаха и всички се заслушаха смутени.
— Не това искам — сопна се Финч.
В тишината, която последва, тя съжали, че е реагирала така точно тази вечер. Трябваше само да се усмихне и да си замълчи.
Сузи би я посъветвала: „Мълчи, глупаче. Така е най-лесно. Не го ли научи вече?“
Кейлъб сложи ръка върху нейната.
— Хей, усмихни се.
Финч се овладя.
— Съжалявам, наистина съжалявам. Знам какво бихте искали за мен и защо го искате. Много се радвам, че всички сме заедно тази вечер. И като ви гледам… може би наистина мъничко ми се иска и аз да се задомя.
Чу се цял хор от смаяни възклицания. След специализацията Финч беше работила една година в Азия и бе пътувала като номад. Щом се върна във Ванкувър, започнаха редовните алпинистки експедиции. И всички, освен Клеър, бяха приели, че това е нейният начин на живот.
— Всички харесвахме Ралф — каза Ангъс. — Щяхме да се радваме, ако го беше избрала, но щом не е така — е, добре.
От мястото си Кити й направи лек извинителен жест, задето беше отприщила всичко това.
— Имаш много време, скъпа — каза Клеър. — Върви и изкачи Еверест…
— Няма да го изкачвам. Само ще помагам на сериозните алпинисти.
— И мислиш, че ти вярваме? — засмя се Кейлъб.
— … а после се върни у дома. След това може би ще си готова.
„За сериозния живот“ — сякаш чу Сузи.
„Може би — отвърна тя мислено. — Може би единственият начин да го открия с да замина.“
Все пак в нея имаше някакъв инстинкт, който я караше да мечтае за нещо, което останалата част от живота й като че ли отричаше. Ако не беше така, нямаше да се включи точно в тази експедиция.
— Кой ще те закара утре до летището? — попита Ангъс. — С майка ти бихме искали, нали знаеш.
— Денис — отвърна твърдо Финч. — Трябва да уредим някои последни неща.
Денис Фрейм беше нейният партньор в медицинската практика. Познаваше го още от гимназията и след Сузи той бе най-близкият й приятел.
— Всъщност аз бях последното дете на този свят, което трябваше да бъде кръстено Денис — казваше той. Беше толерантен, донякъде вглъбен в себе си и ведър. Финч много му се възхищаваше. С помощта на още двама лекари той щеше да се грижи за пациентите й по време на отсъствието й.
Вечерта отиваше към края си. Синът на Кейлъб и Джеси беше спал по време на вечерята, но сега се събуди и започна да плаче. Таня каза, че трябва да става рано сутринта, а Джеймс щеше да лети за Торонто. Те станаха от местата си и прекосиха помещението, за да я прегърнат и да дадат последните си заръки. Пиши. Обаждай се. Ще чакам новини. Пиши ми на мейла.
Това беше матрицата на Финч. Тя се чувстваше ограничена в нея, когато бе сред тях, като тази вечер, но знаеше, че когато се отдръпне, ще види здраво сплетените й нишки и стойността й.
Всички излязоха на алеята да й помахат за довиждане. Въздухът миришеше на дъжд и сол.
— Не биваше да казвам нищо. Ще ми простиш ли? — прошепна й Кити.
— Радвам се, че го направи. Иначе трябваше да го направя аз.
Момчетата я прегърнаха и я предупредиха да внимава. Загрижеността им я накара да се почувства отново като малко момиченце, което се опитва да покаже, че може да тича толкова далече и да скача толкова високо като тях.
Таня и Джесика я целунаха и й пожелаха късмет, макар че очевидно недоумяваха защо иска да го направи.
Клеър и Ангъс я хванаха за ръцете и я прегърнаха, опитаха се да не повтарят онова, което вече бяха изрекли.
Накрая Финч се качи в колата си. Семейството й стоеше под жълтите светлини на къщата и й махаше. Тя потегли към града и апартамента, който вече изглеждаше задушен и опустял. Имаше няколко книги, няколко възглавници и свещи, предимно подаръци, но иначе стаите бяха почти безлични, сякаш бе отседнала тук само за ден-два, преди да отиде другаде. Тя не искаше да подражава на грандиозните архитектурни ефекти в дома на родителите си и ако се бе отдала напълно на собствения си вкус, вероятно щеше да изпълни с уют тези стаи — плетени шалове, саксии с цветя и шарени завивки. Затова ги остави напълно неукрасени, за по-голяма простота.