Ще ми се и аз да отида на Еверест, помисли си.
Усмихна се при абсурдността на тази идея.
И тъй като бе толкова немислимо, си позволи да мисли за това.
Катеренето го плашеше, когато беше дете. Знаеше, че баща му го е притискал твърде много; ужасът все още понякога излизаше на повърхността в сънищата му. И все пак тази жена го правеше и това — или нещо свързано с него — й придаваше онова силово поле, което го привличаше към нея. Дори преди тя да изчезне на летището във Ванкувър, още докато сядаше до нея в самолета, той знаеше, че ще я открие отново. Беше си представял, че ще я чака да се върне, а после ще я открие във Ванкувър. Но заради сушата в живота му тази идея, това внезапно пустинно цвете, порасна и лумна с цветовете си в ума му. Не беше нужно да я чака да се върне. Беше проявил достатъчно съобразителност да я попита къде ще отседне.
Можеше да отиде там.
Може би ако беше достатъчно близо до нея, щеше да е в състояние да се погрижи за безопасността й.
Вечният оптимист Макграт, помисли си. Тази жена е истински алпинист, а ти се отказа още на четиринадесет години. И все пак си въобразяваш, че можеш да се грижиш за нея? Тя ще те помисли за някой откачен преследвач.
Трябваше да се справи с това. Оптимизмът беше хубаво нещо; беше минало доста време, откакто се бе чувствал така за каквото и да било. Трябваше да улови мига.
Сам поседя още малко пред екрана на компютъра и прочете докрай примамливата реклама на „Планинари“.
Когато влезе в спалнята, с изненада установи, че Франи е още будна. Седеше облегната на таблата в нейната част на леглото и четеше книга за градинарство. Малкото кътче на аварийната стълба пред този градски апартамент не й предоставяше достатъчно място за градинарстване. Тя искаше къща и градина за растенията си и Сам не можеше да я вини за това. Седна до нея на ръба на леглото, тя свали книгата и го погледна.
— Работиш?
— Да. — Той развърза кецовете си и ги събу, после разкопча ръкавите на ризата си. Франи легна, като го гледаше и чакаше да се настани в леглото до нея. Живееха заедно от три години и придобивките на съвместното им съществуване бяха пръснати навсякъде около тях, по лавици и в чекмеджетата. Одеяло от Мексико от последната им почивка заедно, покриваше леглото. Имаше общи покани за двамата на тоалетката. Дори в мъха в джобовете им или в подгъвите на дрехите им можеха да се открият улики от преплетеното им съществуване. Но и разстоянието между тях бе твърде очевидно за Сам.
— Изгаси лампата — промърмори Франи, щом той си легна. Тя се обърна към него и дъхът й стопли лицето му, когато тя се плъзна по-близо. — Ммм?
Сам лежеше неподвижно и съзерцаваше крепостта на измяната.
— Какво има? — прошепна тя.
Той вдигна натежалата си ръка и я положи на голата извивка на хълбока й, под ръба на тениската, с която спеше.
— Не зная — излъга той. Можеш ли да кажеш, че се чувстваш в капан, че не искаш да останеш тук; че тя заслужава мъж, който ще се отнася по-добре с нея? Как да направиш това, вместо да я любиш, както той започна сега, с пламъчето на гузния оптимизъм, потушено някъде дълбоко в теб?
След това Франи заспа, извила гръб до корема му, а Сам лежеше буден, мислеше си какво да предприеме и се опитваше да намери най-внимателните думи.
Франи беше учителка и винаги ставаше рано, за да се подготви. Когато алармата я събуди в седем без десет, тя веднага стана, докато Сам лежеше завит през глава. Чу я как се къпе, как вади дрехите си, после знаеше, че е спряла пред огледалото, за да си сложи червило и спирала. Когато тя отиде в кухнята, за да си направи кафе, той стана от леглото и я последва.
— Препечена филийка? — попита го тя, размахвайки ножа. Обикновено не закусваха заедно. Вечерите бяха тяхното време, когато пиеха вино, разговаряха и готвеха. Или поне преди беше така.
— Само кафе.
Той седна на масата, загледан в чашата.
— Фран. Искам да замина за малко.
Още щом произнесе думите, знаеше, че ги е очаквала, вероятно се е страхувала от тях. Напрежението витаеше във въздуха. Лицето й се сбръчка и устата й се изопна.
— Къде?
— Искам да отида… в Непал. Може би да видя Еверест.