Тя се втренчи в него.
— О, разбира се. Кога?
— Сега, предполагам.
Тя поклати глава. По скулите й бяха избили червени петна.
— Защо?
Защото имам нужда да се махна оттук? Защото работата ми не ме задоволява и защото не мога да бягам толкова бързо, колкото ми се иска, и защото с теб не можем да бъдем щастливи? Защото бях при баща си и не можахме да разговаряме, и знам, че го разочаровах? Или просто защото видях една жена на летището и си помислих: „Искам я”?
Сам прошепна:
— Не мога да ти кажа защо. Искам да отида, така реших. — Това беше страхливо. Но истината щеше ли да е по-лека?
В очите на Франи имаше сълзи, но тя се изправи и се обърна. Изми чинията от закуската си и от мивката се вдигнаха гневни пръски.
— Ти винаги правиш каквото искаш.
Това го изненада. Сам определено смяташе, че цял живот се опитва да се нагоди към това, което искат другите — клиенти, приятели, Франи. Може би като компенсация, че не прави същото за Майкъл. От дълго време се чувстваше така.
— Нима?
— Да. — И тя започна да крещи: — Не го показваш, но е така. И избягваш всичко, което не искаш да направиш. Никога не се ангажираш напълно. Сякаш винаги гледаш през прозореца към нещо, което ние останалите не можем да видим. Мразя това.
— Съжалявам, Фран. — Невъзможността да й угоди, беше само част от дразнещия хаос, в който се бе превърнал животът му. Той беше невероятно изморен от него, поне това знаеше. И решителността му нарасна.
Тя хвърли някакъв прибор в мивката.
— А ако не съм тук, когато се върнеш?
Очите им се срещнаха.
— Ще се наложи да се справя с това, когато се случи.
Настъпи тишина. Фран се отдръпна рязко от мивката.
— Трябва да отивам в училището. Ще поговорим по-късно.
— Това не е каприз — рече той тихо.
— Не ми пука какво е — извика Франи.
След като тя си тръгна, Сам отиде до бюрото си. Сакото му се беше намачкало на облегалката на стола, където го бе оставил вечерта. Взе го и разсеяно приглади реверите.
И той трябваше да отиде на работа, на среща с един туристически агент, който искаше сайт, за да продава евтини ски пакети.
Отиди, посъветва се Сам. Причините за това може и да бяха твърде крехки, но пък не можеше да измисли и една причина да не отиде.
Четвърта глава
— Идваш ли? — обърна се Адам Врийс към Финч.
Група от седем мъже стоеше пред трапезарията на хотел „Градината на Буда“. С карираните ризи, военните панталони и тениски с весели надписи те можеха да са просто група туристи, макар че при по-внимателно вглеждане се виждаше, че са в доста по-добра форма от обикновения турист. Тъкмо бяха вечеряли и изглеждаха като хора, които възнамеряват да се забавляват до края на нощта.
— Да, хайде. Отиваме в „Ръмдудъл“.
— Какво е това, по дяволите? — усмихна се Финч.
— Тя е новачка, нали? — обади се един едър прошарен мъж със силен йоркширски акцент. Казваше се Хю Рикс; на тениската му пишеше: „Камиони „Рикс“. Днес сме тук. Утре там.“
— Бар — отвърна лаконично Кен Кенеди. Той беше в началото на четиридесетте си години, нисък, но със здраво телосложение. Безцветната му коса беше остригана много късо, а навитите ръкави на ризата разкриваха татуировка на скорпион на левия му бицепс.
— О, не, благодаря — каза Финч. — Ще спя. В легло. Докато все още имам тази възможност.
— Страхливка.
— Остави я на мира, Рикс. Ще се нагледа на номерата ти до края на експедицията — каза Кен.
— Лека нощ — пожелаха й те и в плътен строй тръгнаха към вратата. От десетимата западняци, които участваха в експедицията на „Планинари“, само Джордж Хейуд беше вечерял набързо и бе излязъл на среща с носачите, а Алин Худ още не беше пристигнал. Говореше се, че е останал за два дни в Карачи.
Финч се качи в малката си единична стая и включи своя „Пауър Бук“, за да напише мейл на Сузи.
Хей, омъжената.
Хубав ли е меденият месец?
А аз съм вече тук. Полетите не минаха много зле, хотелът е простичък, но умерено чист (както би казала майка ми). Вечерях с останалите от групата, освен водача, който още не е пристигнал. Те са свестни!!! Вече познавам Джордж Хейуд, Адам Врийс отговаря за комуникациите, хубавичък (но твой тип, не мой), малко позьор. Кен Кенеди е вторият водач, играе го корав, има татуировка, вероятно и златно сърце. Клиентите са Хю Рикс и Марк Мейсън, и двамата британци, познават се отпреди. Рикс (както сам се нарича) се е издигнал от нищото, вероятно няма да търпи глупости, стига да не ги създава сам. Марк е по-мълчалив и по-чувствителен, но не кой знае колко. Има и един дългокос австралиец рокаджия, казва се Санди Джаксън, и двама решителни американци, Върн Екър и Тед Коплицки, които са били тук миналата година и са стигнали до Четвърти лагер. Сега всички излязоха да пият бира.