В края на групата имаше празен стол, до русия мъж. Сам тръгна небрежно през помещението и спря до него.
— Може ли да седна?
— Разбира се, заповядай.
Той се настани и внимателно остави бирата си на масата. Отпусна се за минута, оглеждайки залата с нефокусиран поглед и позволявайки на разговора им да се понесе около него.
— Той е пълен задник. Забрави върховете. Не бих отишъл и до Бронкс с него за водач…
— … в купчина лайна. Затова му казах, това място е кенеф…
— Чисто нов „Никон“ АХ.
— Готов съм, но ако не успея тази година, пак ще се върна. И ще се връщам, докато не го направя.
— Ще го направиш, човече. Джордж Хейуд вече е качил тридесет и пет души там. Защо не и теб? А Ал Худ е чудесен водач.
— Той никога не го е изкачвал.
— Но е изкачвал всички други.
Сам пресуши замислено чашата си. Тези мъже щяха да са другари на Финч в продължение на два месеца.
— Вие алпинисти ли сте? — обърна се той приятелски към русия.
— Да.
— И какво планирате?
— Големият. Еверест.
Сам подсвирна беззвучно от възхищение.
— О, така ли? Завиждам ви. Всички ли?
— Това е комерсиална експедиция. Шестима клиенти, или петима, ако не броим мацката лекар. Двама водачи, Кен, онзи там, и още един тип. Шефът ще участва като управител на базовия лагер. Той е изкачвал върха два пъти. Аз работя за компанията, отговарям за провизиите и комуникациите, но се надявам да стигна до върха. Ще видим какво ще стане.
— Аха. Звучи добре.
— Ти ще се изкачваш ли? Аз съм Адам Врийс, между другото.
— Сам Макграт. Не и този път — каза Сам предпазливо. Не искаше да се изключва напълно от компанията на Финч.
— Жалко. Искаш ли малко? — Той вдигна кана с бира и Сам побутна чашата си към него. Адам я напълни.
— Благодаря. Е, откъде си?
Адам назова малко градче в Кънектикът, но каза, че е прекарал голяма част от тийнейджърските си години в Женева. Сам продължи внимателно с въпросите, а Адам качи крак на пречката на стола, сключи ръце зад главата си и започна да разказва за изкачването на Алпите. Хубавите му, леко момичешки черти се озариха от страст, докато си припомняше величествените осанки на Айгер и Монблан, и Сам усети как първоначалната му антипатия се разтопява. Макар че беше нарекъл Финч с пренебрежителното „мацката лекар“, той беше свестен. За алпинист си беше направо изключително приятен тип.
В замяна Адам изкопчи от Сам подробности от неговата алпинистка история. Поклати глава снизходително.
— Човече, това е кофти. Но ти пак можеш да се катериш, нали? Без твоя старец, имам предвид.
— Предполагам, че мога.
Вече се беше слял с групата. Двамата британци в експедицията се представиха като Марк Мейсън и Хю Рикс — „наричай ме просто Рикс“, настоя мъжът с грубоватата физиономия — а Кен Кенеди протегна ръка и се здрависа с него. Стискаше като менгеме.
Каната с бира се пълнеше отново и отново и нивото на шума и смеховете са покачваше.
— Какво правиш в Катманду? — попита високо Рикс.
— Просто пътувам. Малко да си почина от света.
— На мен ми звучи като прахосано време за едно хубаво изкачване.
Сам се засмя.
— Може и така да е. Мислиш ли, че ще стигнеш до върха?
— Докато Финч се грижи за измръзналите ти пръсти, за запека ти и наблюдава да не получиш мозъчен оток по пътя, нещастен тъпако.
Рикс се наведе наред. Беше се зачервил от бирата и йоркширският му акцент стана още по-отчетлив. Той сложи големите си месести ръце на масата.
— Слушай. Знам какво казват хората. Група стари алпинисти, които мечтаят за този връх и ще се доберат догоре със зъби и нокти или ще умрат. Казват, че маршрутът по Южното седло е пътека за якове и че всеки дебелак с излишни петдесет бона може да се домъкне догоре, ако си направи труда да тренира във фитнеса месец-два преди това. Казват, че вече са обърнали Еверест на увеселителен парк за търговци на софтуер и компаниите влачат горе всеки, който може да си плати. Може и да е точно тъй, приятел. Но аз мечтая да се кача на този връх още откакто бях сополанко у дома в Халифакс. Изкачих Макалу, Чо Ою и Канокагуа, и достатъчно върхове в Алпите, но все още жадувам за Еверест, както когато бях момче. Бях тук по това време миналата година и се върнах заради лошото време от седем хиляди и петстотин метра. Но аз си изкарвам сам парите и искам да ги харча за това. Никой няма да ме спре. Ще изкача върха.
— Така е — рече замислено Сам.
Адам вече беше почти пиян. Той опря русата си глава на стената.
— Рикс е прав. Познавам това чувство. Още от самото начало, от първото ми изкачване, разбрах, че това е смисълът за мен. Това е фокусът на живота ми. Всеки път щом достигна нов връх, знам, че никой не може да ми отнеме това. То си е там. Мое. И знаеш ли — махна с ръка към групата около двете маси, — това е моето семейство. Ако си американско хлапе, изгубено в швейцарско училище, където не можеш да говориш дори с най-големите загубеняци, и твоят старец все пътува, а майка ти обикаля магазините, можеш да отидеш да се катериш и да намериш хора, с които да бъдеш. В планината си и вече не си самотен. Това е… — Очите му внезапно се затвориха. — Ох, май се отрязах… Това е всичко, от което се нуждаеш.