Настъпи кратка тишина, очите на Адам внезапно се отвориха.
— Ти знаеш за какво говоря, човече. Нали и ти си алпинист.
Седем чифта очи се насочиха към новодошлия.
— Да — отвърна Сам.
Малко по-късно, когато барът вече затваряше, всички освен Кен Кенеди бяха пияни.
— Хайде, хора. Да си лягаме — нареди той.
Адам и Сам тръгнаха нестабилно по стълбите, Адам беше преметнал ръка през раменете му.
Когато напоеният с миризми въздух ги връхлетя, те залитнаха леко и Адам се закашля през смях.
— Трябва ми скоч, за да укротя стомаха си след всичката тази бира. Идваш ли в хотела за още едно?
Дори със замаяна глава и все още с бучащи уши от пътуването и часовата разлика, Сам успя да съобрази, че няма да е много мъдро да се прояви в такова състояние в „Градината на Буда“ и да рискува да налети на Финч.
— Не. Ще намина утре да те видя.
— Но да не е много рано — изстена Адам.
Минаваше обяд, когато Сам отново прекоси тучната градина. Бе спал десет часа, после облече чиста бяла риза и изгладени панталони. Нямаше да отиде никъде и да направи каквото и да било, преди да открие Финч Бюканън и да я накара да се съгласи да вечеря с него.
Във фоайето Кен Кенеди седеше под вентилатора на тавана заедно с плешив мъж, когото Сам не познаваше. Взираха се в някакви документи и Сам ги подмина, без да ги прекъсва. Рецепционистът му каза номера на стаята на Адам и посочи към стълбите. Сам ги взе на бегом до втория етаж и откри номера, който търсеше. Почука на вратата и бе посрещнат от неразбираемо мърморене, което възприе като покана да влезе.
Адам лежеше на разхвърляното легло, само по боксерки. Едната му ръка висеше от ръба на матрака, а другата засенчвайте очите му от смътната светлина, която се процеждаше през затворените капаци.
— О, ти ли си.
— Как е?
— Бог знае. Не съм повръщал толкова през целия си живот. Не може да е само от бирата.
— Лоша работа. Да ти донеса ли нещо?
— Дай пистолет да се гръмна. Господи!
Адам се надигна и повърна нещо зеленикаво в едно емайлирано легенче. Сам направи гримаса и се опита да гледа в другата посока, докато Адам плюеше и после пак се стовари на възглавницата.
— Може да идеш до бара да ми вземеш две бутилки вода. Румсървисът не е много читав тук.
— Разбира се — каза Сам.
Отне му десет минути да намери бармана, да плати за минералната вода и да я отнесе в стаята на Адам. Този път отвори, без да си прави труда да почука.
Финч стоеше с гръб към него, взираше се в часовника си и държеше хлабаво китката на Адам. След пет секунди спря да брои и обърна глава, за да види кой е влязъл. Беше с кафеникав пухен елек с джобове и бяла тениска с логото на „Планинари“ на гърдите. Сега не беше така напрегната и затова изглеждаше по-млада, отколкото по време на полета до Ванкувър.
— Донесох му малко минерална вода — усмихна се Сам. — Не е нещо сериозно, надявам се?
— Това е докторът — каза Адам.
Тя се взираше в Сам и изражението й показваше огромна изненада, помрачена от раздразнение.
— Какво правиш тук? — попита хладно тя.
— Казах ти. Нося на болния вода.
— Имаш ли нещо против да ни оставиш сами, докато прегледам пациента си?
— Няма проблем. Не е нужно да излиза. Познавате ли се?
— Да.
— Не. Е, кога започна повръщането?
— Преди дванадесет часа.
— Ясно. — Финч извади някакъв блистер от медицинската си чанта и му подаде голяма капсула. — Това би трябвало да спре повръщането.
Адам протегна ръка и посочи към бутилката.
— Не орално, ще го повърнеш веднага. Това е свещичка. Трябва да се приложи в ректума. Мога да го направя аз или ти ще се справиш сам, как предпочиташ?
— Ще се справя.
— Добре. Опитай да пиеш вода през следващите няколко часа, но не яж нищо.
Дори споменаването на ядене стана причина за гадене. В русата коса на Адам имаше тъмни кичури от пот. Финч го гледаше, положила леко пръсти на рамото му, после взе легенчето и го изплакна в банята.