Тя е ангел, помисли си Сам. Дали ако бях болен, щеше и за мен да се грижи така? Да сложи ръка на рамото ми?
— Е, Адам, това е хранително отравяне. Би трябвало скоро да се почувстваш по-добре. Опитай да си починеш и аз ще се върна да те видя към шест. Предполагам, че приятелят ти ще остане да ти прави компания — усмихна се сладко тя.
— Всъщност се надявах да… — започна Сам.
Тя затвори рязко чантата си.
— До скоро, Адам. Довиждане… ъъъ…
— Стига де, знаеш ми името.
Финч вече беше на половината път до вратата.
— Чакай малко. Ей сега се връщам — извика той през рамо към отпуснатата фигура на леглото.
Адам покри отново очите си с ръка и прошепна:
— Няма проблем.
Сам хукна по коридора след Финч. Когато осъзна, че няма да се отърве толкова лесно от него, тя се обърна разгневена.
— Така. Значи си в Катманду. Какво искаш? Заета съм, имам работа.
— Искам да те заведа на вечеря. Толкова много ли искам?
— Да не си ме проследил чак дотук?
— Да. Дойдох преди двадесет и четири часа.
— Защо?
— Ами тогава имаше самолет.
— Не се прави на още по-голям задник. Защо ме проследи?
Сам се поколеба.
— Виж, знам, че изглежда шантаво. Срещнах те, поговорихме си и исках да те видя отново. Но не е чак толкова странно, колкото звучи. Ти спомена за Еверест и ми хареса как се озари лицето ти. Животът ми е в нещо като застой в момента, затова ми се стори добра идея да се откъсна малко от него и си казах, е, защо не тук? Никога не бях виждал Катманду.
— Ти друго ми каза. — Вече изглеждаше малко умилостивена.
— А щеше ли да ми кажеш къде ще отседнеш, ако не бях излъгал, че познавам този град? — Вероятно откровеността беше най-добрата защита.
Стояха на главното стълбище. Рикс, Марк Мейсън и Санди Джаксън идваха по стълбите от фоайето и поздравиха приятелски Сам, когато ги подминаха.
— Хей, докторе, как е пациентът? — попита през рамо Санди.
— Ще оживее. — Тя насочи пак вниманието си към Сам. — Познаваш ги.
Той сви рамене.
— Ами нещо такова. Какво ще кажеш за довечера?
Тя въздъхна. Косата й беше вързана и му се прииска да я развърже.
— Виж…
— Сам.
— Да. Помня. Чуй ме внимателно, Сам, и си спести по-нататъшните усилия. Първо, аз съм отговорна за здравето на двадесет души на тази експедиция. Второ, дойдох, за да се изкача възможно най-високо по Еверест. Не очаквам да стигна до върха, но искам да направя всичко по силите си. Не мога да си го позволя, но спестявах, за да си платя за това. Подготвих се добре физически и психически. В момента в живота ми няма място за нищо друго. Нищо.
Тя говори също като момчетата снощи, помисли си Сам. Алпинисти. Откачени по върховете. Вманиачени по планините идиоти. Но копнежът да дръпне онази връзка на косата й, да докосне с пръст ъгълчето на устата й и да чуе гласа й в ухото си, не намаля. Нейната непреклонност само го впечатли и го накара да я иска дори повече. Той вдигна ръце и се усмихна.
— Това е само една вечеря. Две чаши вино и къри, десерт по желание. Няма да повлияе на работата ти.
Тя го изгледа, питаше се дали е опасен или безобиден, после сложи за миг ръка на рамото му.
— Не, благодаря, Сам.
Усмихна се категорично и отдръпна ръката си. Сам не беше чак такъв майстор с жените, но беше смаян, че дори при най-необичайни обстоятелства никога не бе отрязван с такава спокойна категоричност. Тук има още нещо, помисли си той, нещо, което не се вижда на пръв поглед.
— Почакай. Искаш ли наистина да си полезен? — попита тя.
— Да.
— Тогава постой малко при Адам Врийс. Аз трябва да прегледам запасите си, защото тъкмо са пристигнали от летището.
— Ще се погрижа за него.
— Благодаря ти. — Тя наведе глава и тръгна надолу по стълбите. Сам я последва с поглед, спомняйки си дългите крака под ски парката.
Адам беше променил позицията си в леглото.
— Ох, набутах онова чудо в задника си. Тя откъде знае, че няма да се насера, преди да се издрайфам?
— Гениално медицинско заключение.
— Нямаше начин да й дам да си завре пръста там.
— Не. Макар че, не знам…
Адам се опита да се усмихне.
— И ти ли? Забрави. Навремето познавах една много брутална студентка по медицина. Наричаха я Фризера.
Сам се настани на един стол и изпъна крака на друг. През пролуката в капаците виждаше върха на едно дърво и някакви къщи. На балкон на нивото на погледа му една старица белеше зеленчуци. Дебело бебе си играеше в краката й, докато млада жена, още почти момиче, излезе и го взе на ръце. Бебето пъхна палец в устата си и опря глава на рамото й. Майката обхвана тила му с ръка и го погали по косата. Сам я гледа, докато тя отнесе детето вътре, после поседя малко, чудейки се как ли би изглеждала Финч с бебе.