Каквото и да си мислеше Адам, тя не беше фризер. Нещо в очите й, в извивката на главата и хълбоците го караше да е сигурен в това. Когато погледна отново към Адам, той се беше унесъл. На Сам му се искаше да се измъкне и може би да излезе за бира с Рикс и останалите, но се страхуваше, че ако помръдне, ще го събуди. Облегна глава назад и затвори очи.
Изминалата нощ го накара да мисли за баща си.
Майкъл говореше за планините по същия начин, дори използваше съвсем същите думи. Сам помнеше дочутите разговори.
Майкъл и Мери пред палатката в летните нощи, когато той трябваше да е заспал, гласът на баща му в отговор на въпросите на Мери защо и за какво, както и неизречените, но неизменни думи в собствената му глава: опасност, падане, мъртъв…
— Имам нужда от това. Ако не се катеря, реалността ми сякаш избледнява, имам чувството, че нищо не съществува.
— И аз ли? И синът ти?
— Разбира се, че не. Но не и по същия начин, Мери. Нищо не може да се сравни с начина, по който се чувстваш сред скалите. Не ме бива с думите, знаеш го. Не мога да обясня тази нужда, да си по-жив от жив. Но тя остава завинаги в теб, щом я вкусиш веднъж.
— Аз също съм винаги тук, както и Сами. Не искаме да ти се случи нещо.
Сам се свиваше в спалния си чувал и се опитваше да зарови в него главата си, за да не чува повече. Но продължаваше да чува гласовете отвън, както и тези от собствената му глава.
— Нищо няма да се случи. — смееше се Майкъл. — Важна е концентрацията. Ако си съсредоточен, не правиш грешки.
Видя го какъвто беше сега, как едва се движи из старата къща, сам-самичък, само с нелепите телевизионни програми за компания. „Когато се върна — обеща си той в полутъмната стая, — ще се грижа повече за него. Може би е време да преместя бизнеса си по-близо до дома. Ако все още имам бизнес, щом приключа с тази лудост.“
След час Адам се събуди.
— Пресъхнал съм като пустинята — прошепна той.
Сам му подаде водата, но я задържа така, че да може да отпива само по глътка-две наведнъж.
— Иначе ще я повърнеш веднага.
— Благодаря, сестра. — Той потърка напуканите си устни с опакото на ръката си.
Сам влезе в банята, намокри кърпата му за лице със студена вода и му я подаде.
— Супер. Но все пак предпочитам докторката да ми държи ръката.
— Да ти го…
— А, ти затова ли си тук? Е, трябваше да ме видиш какъв съм хубавец в по-добрата си форма.
— Тя ми каза да те наглеждам.
— О, разбирам. — Адам пак легна. — Оценявам го. Мисля, че май пак ще заспя. Няма нужда да ме надзираваш повече. Честно.
— Тогава ще намина по-късно. — Сам се изправи.
Долу нямаше никого. Помота се минута-две с надеждата, че Финч ще се появи, но накрая се предаде. Намери един бар на стотина метра от хотела и седна на стража до паянтова метална масичка под бамбуков навес.
Нямаше особена представа какво ще прави сега.
Ал пътуваше с такси от летището. Беше идвал в Катманду десетина пъти, затова не обръщаше внимание на претъпканото шосе и грозните сгради около него. Седеше неподвижно на задната седалка на стария мерцедес, а очите му бяха втренчени в мръсната яка на шофьора.
Реши да се отклони до Карачи в последния момент, да посети стар приятел алпинист. Седяха дълго заедно, изпиха много уиски, но не говориха много, само всеки се отдаваше на спомените си в компанията на другия. Когато стана време Ал да тръгне, Стюарт дойде да го изпрати.
— Отбий се и на връщане, когато си сложил големия хълм в джоба си.
— Може и да го направя.
Стюарт дълго гледа гърба на Ал. Беше с цяла глава по-висок от всички наоколо и изглеждаше спокоен и в добра форма. Точно преди да изчезне от поглед, Ал се обърна и му кимна за сбогом. Стюарт вдигна ръка и я задържа така дълго след като Ал си отиде. Познаваха се от толкова години и се бяха сбогували така небрежно преди много експедиции. Този път не беше по-различно. За алпинистите важни бяха само настоящето и бъдещето.
Когато таксито приближи „Градината на Буда“, Ал призна пред себе си, че отклонението при Стюарт Фрост е тактика за отлагане. Той не бе искал да стигне до Катманду и да се присъедини към тази група. Но сега, когато вече беше тук, се съсредоточи върху онова, което трябваше да се свърши. Това бе работа, като всяка друга, не само изкачване.
Докато се регистрираше, натрупал ожулените чанти с багажа до себе си, Джордж Хейуд излезе от бара. Здрависа се с него и сърдечно притисна ръката му между дланите си. Джордж беше плешив, с прорязано от бръчки лице и проницателни сиви очи.