— Радвам се да те видя, Ал. Макар че щяхме да ти пишем неизвинено отсъствие в последната минута.
— Защо?
Джордж се засмя.
— Е, сега виждам, че съм се тревожил напразно. Изглеждаш добре.
— Всички ли са тук?
— Да. Ти си последният. Кен е в бара, с Пемба и Мингма. Искаш ли да се преоблечеш, или ще дойдеш при нас?
— Ще дойда — каза Ал.
Тримата мъже станаха от местата си, когато видяха високата фигура на Ал да следва Джордж към масата. Пемба Чхота и Мингма Наванг бяха водачи — опитни планинари шерпа, които щяха да споделят задълженията на водачи с Ал и Кен. Те бяха работили с Ал и преди и показаха симпатиите си към него с широки усмивки.
— Намасте, Алин — каза официално Пемба.
Кен беше по-лаконичен. Стисна за миг ръката на Ал.
— Да, приятел. Ето ни тук.
— Кен. Видях Стю в Карачи. Изпраща ти поздрави.
Очите им се срещнаха за миг. Всички седнаха и Джордж поръча още напитки. Трябваше да обсъдят провизиите, логистиката, носачите и яковете, после Джордж накратко описа шестимата им клиенти, повече заради двамата шерпи, които щяха да служат като помощници на Кен и Ал. Двамата британци бяха изкачвали Еверест миналата година, но с друга фирма и били разочаровани от нея. Затова се обърнали към Джордж и базираната в САЩ „Планинари“, за да направят още един опит. Двамата американци също бяха опитни алпинисти; австралиецът беше по-неизвестна величина, но бе препоръчан от предишни клиенти.
Канадската лекарка, обясни Джордж, е изкачвала Маккинли с група, водена от Ед Ванситарт. Всички на масата кимнаха. Ед беше му писал, че доктор Бюканън е отличен лекар, който наистина разбира спецификите на изкачването на големи височини. Тя беше в уникална позиция в групата, защото бе едновременно от персонала, но и клиент, който се надяваше да изкачи върха с останалите. Макар и не особено опитна, тя беше физически силна и също толкова решителна, колкото и всеки друг алпинист. Освен това бе и добра компания, добави той.
— Мисля, че сме късметлии, че е с нас — заключи Джордж. — Ал се съгласи с мен.
— И аз съм съгласен — рече Кен.
Ал слушаше безучастно, като леко потъркваше с пръст ъгълчето на устата си.
Джордж сгъваше списъците си.
— А Адам Врийс е болен.
— Какво му е? — попита Ал.
— Нещо на стомаха. Лекарката каза, че ще се оправи след ден-два. Ние тръгваме вдругиден, както е планирано.
Щом окомплектоваха и последните части от екипировката и хранителните припаси, нямаше какво повече да правят в Катманду, освен да се насладят на последната си гореща вана и чисти чаршафи за идните два месеца.
— По още една бира? — попита ги Джордж, като начин да приключи срещата.
Кен вдигна очи.
— О, за вълка говорим — рече той с по-топъл глас. Всички погледнаха в същата посока.
Финч стоеше на прага. Зад малката група алпинисти на стената имаше огромна цветна фотография. На фона на нереално синьо небе се издигаше огромният назъбен хребет на Нупце. Еверест беше вляво, малко по-назад, и изглеждаше по-нисък от своя съсед, а на преден план се виждаше чудовищният разлив на ледопада и мръсносивите камънаци на ледника Кхумбу.
Джордж кимна сърдечно, главата му подскочи и закри Южното седло.
— Ето го и нашият лекар. Ела при нас, Финч. — Тя стоеше до тях и Кен стана от плетения си стол, за да й го предложи, но тя само му се усмихна.
— Бях горе да видя Адам.
— И?
— Не е добре, но ще се оправи и ще можем да тръгнем по план.
— Финч, това са Пемба и Мингма. — Тя им стисна ръцете. — И Алин Худ.
Ал се беше изправил. Беше много по-висок от Финч, но когато очите им се срещнаха, сякаш бяха на едно ниво.
— Здравейте — каза тихо Финч.
Ал не каза нищо. Стисна ръката й за секунда и внимателно я пусна. В суматохата по представянията никой друг не забеляза как очите им се срещнаха за миг и между тях премина нещо. От начина, по който отдръпнаха ръцете си, никой не би предположил, че те вече се познават, нито да се досети, че имат някакво общо минало.
Пета глава
Полетът от Катманду до Лукла с хеликоптер по нищо не приличаше на летенето с модерния А-Стар на Ралф над спокойните сребристи ширини на канадските планини. Беше пенсионирана руска машина, която се отлепи рязко от пистата без никакви предварителни формалности и се затресе над сивата мъгла на долината към планините.
Финч седеше на металната си седалка и затегна ремъците през скута си, като се опитваше да не мисли как ще се разбият долу. Коленете й опираха в закрепената в мрежа планина от багаж, която изпълваше кабината. Вече беше проверила всичко при товаренето, но потърси с поглед варелите е медицинските запаси. Всичко беше за предпочитане пред това да гледа през илюминатора към стръмните чукари, които се редуваха с разноцветни ниви, или към пелената от мъгла, която затулваше върховете. Свит до нея, опрял брадичка на гърдите си, седеше Адам Врийс. Шумът от двигателите затрудняваше разговорите, но тя го побутна и изви вежда: Добре ли си?