Той кимна изморено. След два дни боледуване беше посивял и отпуснат.
Хеликоптерът се наклони рязко и промени посоката, като започна постепенно издигане. Финч затвори очи и преглътна силно, за да компенсира налягането в ушите си. Когато вдигна поглед, видя, че Сам Макграт й се хили от мястото си. Опита се да му отвърне с достатъчно кръвнишки поглед. Той вече беше видял жалкия й страх по време на полета до Ванкувър и тя не възнамеряваше да му доставя това удоволствие отново.
Все още не можеше да проумее как бе успял да се натрапи, но летеше с тях и вероятно щеше да ги придружи ден-два по маршрута до базовия лагер и до подножието на ледопада на Еверест. Не го беше видяла последния ден в Катманду и реши, че е успяла да се отърве от него. Беше сигурна, че облекчението, което изпита, не съдържа и капчица съжаление. А призори на летището той се появи отново. Шегуваше се с Рикс и Марк Мейсън на гишето за Лукла, извисявайки се над групите японски туристи, които чакаха да разберат дали времето ще им позволи да се насладят на въздушни туристически разходки около масива на Еверест.
— Той какво прави тук? — прошепна тя на Джордж.
— Те пак излизаха на бира и Рикс и Санди просто ме попитаха дали той може да дойде с нас по част от маршрута. Всички са запленени от него. — Джордж сви рамене. — За мен няма значение, стига да си плаща. Може дори да е от полза. Изглежда в добра форма. Между другото, ти познаваш ли го?
— Не. Срещнахме се веднъж в самолета за Ванкувър.
— Съвпадение.
Финч забеляза, че Сам се вписва доста добре в групата. Беше с катерачески обувки и дрехи, подобни на дрехите на останалите, и изглеждаше също в толкова добра форма и така уверен. Е, разбира се, нали беше почти олимпийски маратонец. Вероятно беше по-силен от всички тях.
— Добро утро — поздрави я той ведро. А после: — Май не си много доволна да ме видиш, нали?
— Това има ли някакво значение?
— Разбира се, че има. — Веждите му бяха много подвижни и сега се изпънаха в права, сериозна линия. В него имаше нещо игриво и миловидно, което я дразнеше.
Направи усилие да прозвучи равнодушно.
— За мен няма никакво значение дали ще вървиш с експедицията. Ще е само за няколко дни.
Той й се усмихна.
— Нямам търпение. Сигурен съм, че пейзажът ще е великолепен.
Тънките воали на мъглата замъглиха синята гледка през илюминаторите и хеликоптерът започна да се клатушка. Времето тук винаги беше променливо, винаги страховито, винаги непредвидимо.
Тя огледа редицата лица. Мингма и Пемба седяха с други двама шерпи, а зад тях беше Ал. Той седеше с отпусната назад глава и затворени очи, сякаш спеше. Две дълбоки бръчки обрамчваха устата му. Финч се извърна, изплашена, че той може внезапно да отвори очи и да види, че го гледа. На общата маса на вечеря предния ден той гледаше нея. Под погледа му тя усещаше как става все по-смутена и непохватна с приборите. Попита я как е и дали е готова за изкачването. Да, готова е, увери го тя. Радваше се, че е тук и е готова за предизвикателството. Жуженето на разговорите се разстилаше около тях.
Пистата в планинското село Лукла беше много къса, издигаше се нагоре и свършваше внезапно под една скала. Когато хеликоптерът се спусна, Финч изпита облекчение, че не са със самолет с твърдо крило. Около малкото летище се виждаха много хора и кафявите гърбове на яковете.
— По-добре беше от последния ни полет — каза й Сам, докато слизаха.
Ал го чу и погледна към нея. Смръщи се леко, сякаш забелязваше Сам за първи път.
Багажът на експедицията беше изваден от машината. Още един товар бе доставен предишния ден и ги чакаше, обозначен с етикетите на „Планинари“, за да бъде натоварен на яковете. Носачите, които бяха слезли да посрещнат полета, търчаха около варелите и чувалите, а Джордж и Пемба ги ръководеха. Чуваха се викове и противоречащи си команди, отвсякъде напираха хора. Пребледнял, Адам опита да се намеси и да въдвори ред. Като видя, че само ще увеличи суматохата, Финч се отдалечи, седна на един камък и се загледа в долината. Склоновете на стръмните хълмове бяха покрити с дървета, а върховете над тях тънеха в облак. Студеният въздух миришеше на дим и тор от яковете. Лукла представляваше пръснати варосани каменни къщи, опасани от кални улици.