Две малки деца се промъкнаха и спряха пред нея. По-голямото, момиче, беше с дълга пола от щампован памук и мръсни розови чорапи в твърде големи обувки. С кърпата на черната си коса тя приличаше на миниатюрна старица. Стискаше здраво китката на по-малкото си братче, чието лице бе мръсно, ухилено и омазано със сополи.
— Намасте — каза тихо Финч.
Децата отвърнаха на поздрава дори по-тихо, само оформиха думите с устни, като все така се взираха в нея.
Изминаха почти два часа, докато керванът от носачи и якове бъде натоварен и готов да потегли. Алпинистите тръгнаха по двама-трима, следвайки пътеката от Лукла. Вече бяха на значителна надморска височина, почти 3000 метра, и имаха основателни причини да не се движат твърде бързо. Финч разшири крачка и разкърши рамене под тежката раница. Леко нервно напрежение стягаше стомаха й, но изчезна, щом мускулите й загряха. Сиво-белите води на захранваната от ледника река се стичаха в бездна в скалата и от време на време пътят им минаваше през нея по високи, люлеещи се въжени мостчета. Натоварените якове пристъпваха тежко по тях, а един-два спряха, докато водачите не започнаха да ги налагат с пръчки по задниците.
Беше приятно да вървиш по твърдата, добре отъпкана земя. Въздухът беше влажен и приятно хладен. Пред себе си Финч виждаше Рикс и Марк Мейсън. От време на време Рикс се смееше с цяло гърло, но тътенът на водата поглъщаше звука. Финч се вгледа нагоре, за да види как се справят останалите. Тед и Върн, двамата делови американци, вървяха бързо и без усилие.
Тя почти се опасяваше, че Сам Макграт ще се залепи за нея по целия път, но той само я попита дали има нужда от помощ и тръгна със Санди Джаксън. Конската опашка на Санди стърчеше над раницата му. Кен Кенеди беше по-напред с Пемба и Джордж. Ал вървеше сам, явно без да влага никакво усилие, но с бързо темпо, което го беше откъснало значително от челото на групата.
След малко Финч се огледа и видя, че Адам е доста назад в колоната, зад Мингма, който трябваше да върви в самия край. Адам пристъпваше много бавно, със сведена глава. Тя седна на една скала до пътеката, уж че си почива, за да го изчака.
— Как се справяш?
— Горе-долу — измърмори той.
Финч му предложи бутилка вода, но той поклати глава.
— Пих достатъчно. А и не искаш да я напълня с бактерии.
— Още ли ти е зле?
— Малко.
Финч вдигна раницата си и тръгна с него. Прекосиха две-три селца, малки групи ниски каменни или варосани къщи с покриви от плочи или гофрирана ламарина. Децата изтичваха навън, за да ги гледат, а жените им кимаха и поздравяваха: Намасте, намасте.
В средата на втория ден от похода те прекосиха един въжен мост, който висеше над много дълбока пропаст. С това напуснаха долината и реката в каменната й клисура, и започнаха истинското изкачване. Вдигнеше ли очи, Финч различаваше зигзага на пътеката по един стръмен, обрасъл с дървета склон. По пътя имаше колони от катерачи и върволици от якове, както и групи местни с тежки кошници, окачени с ремъци през челата им. Бяха тръгнали за неделния пазар в Намче.
Изчакването беше много дълго. Финч вървеше с усилие в края на колоната от тежко натоварени якове, като спираше често да си почива и да успокои дишането си. Това бе първото сериозно изпитание за приспособяването към голямата височина и тя усещаше предупредителната болезнена точка в челото си. Реката изчезна, а пътеката продължи да се издига. Под надвисналите, окичени с мъх клони на дърветата бе сенчесто и много тихо и тя се концентрира върху физическото усилие и остави мислите си да блуждаят. Напрежението в главата й постепенно отслабна. Цъфналите рододендрони образуваха езера от розово и жълто в кратери от слънчева светлина.
Когато се обърна назад, Финч видя, че Адам се появява на един завой надолу заедно с Мингма. Вече вървеше по-стабилно. Никой друг не беше съобщил за някакво неразположение.
Марк Мейсън кашляше, беше го чула, когато се събуди през нощта, но щом го попита за това на сутринта, той само сви рамене.
— Заради лошия въздух в Кат. Нищо ми няма, ще стигна чак догоре.
В сравнение с невъздържания и агресивен Рикс той изглеждаше сравнително тих, но Финч усещаше решителността в напрегнатата поза и безизразния му глас.
Беше късно следобед, когато колоната от алпинисти и носачи влезе в град Намче. Той се извиваше на един скален ръб като конска подкова над стръмна клисура. Къщите и хижите бяха четвъртити, с плоски фасади, малки прозорчета с яркосини или бледосини рамки и зелени покриви. Стръмните улици бяха кални, опасани от двете страни с всякакви магазинчета, които предлагаха хипарски дрехи, храна и алпинистка екипировка втора ръка. Тук надморската височина беше над 3000 метра и още щом слънцето залезе, въздухът започна да изстива. Финч свали раницата си и извади пухено яке и шапка с наушници, докато изкачваше стъпалата към къщата, в която бе настанена експедицията. Първите пристигнали вече се бяха разположили на балкона над улицата.