— Искаш ли бира? — извика й вместо поздрав Санди Джаксън.
— Чай — извика тя в отговор.
Върн Екър и Санди й направиха място на дървената маса и една млада местна жена сложи чаша черен чай пред нея. Финч го изпи жадно. Оттук нагоре вече всички трябваше да пият по четири литра течности на ден, за да противодействат на дехидратиращите ефекти на голямата надморска височина. Марк пак кашляше.
— Всички добре ли са? — попита тя групата. Ал Худ седеше малко встрани. Беше си свалил обувките и бе опънал краката си на друг стол.
— Да, много добре. Адам тук ли е? — попита Върн. На лицето му вече беше набола сивкава брада.
— С Мингма бяха точно след мен — отговори Финч. — Трябва да се появят всеки момент.
Сам се приближи до масата. Беше закопчал червената си парка до брадичката и изглеждаше нетърпелив, с блеснали очи. Финч въздъхна вътрешно.
— Може ли да се присъединя?
Другите се сместиха, но на пренаселения балкон единственият свободен стол беше под краката на Ал. Той ги свали бавно и неохотно.
— Не ни запознаха — каза Сам, щом седна и му се усмихна. — Аз съм Сам Макграт.
— Кой си ти? — попита Ал.
— Сам Макграт.
— Чух, Сам. Питам те кой си.
— Това е труден въпрос. Кой знае кой е?
Настъпи миг тишина.
Санди се заслуша в разговора им с лека усмивка.
Изражението на Ал не се промени. Той изчака, докато Сам отстъпи и му даде друг отговор.
— Срещнах момчетата в един бар в Кат и си допаднахме. Пътувам сам и те ме поканиха да се поразходя с тях. За първи път съм тук.
— Алпинист ли си?
Чуваше се тропот на тежки обувки по дървено стълбище, звънтенето на чашите с бира и шума от топките на билярдната маса в бара.
Финч го беше попитала същото по време на полета за Ванкувър. Той ясно съзнаваше, че тя седи наблизо, полускрита от Тед Коплицки, и предизвикателния поглед на Алин Худ, който го подтикваше да се докаже. И внезапно си помисли за баща си в Уайлдинг, който по цял ден гледа токшоута и вече нищо не очаква.
— Да. — Отговорът прозвуча с нотка на убеденост, която го изненада.
— Аха.
Ал вече беше отклонил вниманието си. Джордж Хейуд стоеше на прага на балкона, а младата жена приемаше от него поръчки за още бира. Един облак се бе вдигнал, за да затули планините, и краят на улицата тънеше в тънка, мразовита мъгла. Тед стана и влезе в бара, като остави празно място между Сам и Финч. За негова изненада тя му се усмихна някак дружелюбно.
— Е, стигнахме — каза той и вътрешно се прокле за баналността си.
— Погледни само. — Тя описа с жест улицата, по която минаваха шерпи и тибетски улични търговци с подноси с бижута от тюркоаз, корали и сребро, миризмата на ябълки и канела от пекарната под тях. А някъде високо и далече — невидимите мечтани Хималаи, които бяха достатъчно близо, за да им напомнят за онова, което предстои. И двамата се замислиха за тълпата на летището, където се срещнаха за първи път, и за полета към Ванкувър, и познатите коридори от рутина, които бяха оставили зад себе си. Споменът и неизреченото признание за всичко това бе първата обща струна, която прозвуча между тях.
Сам видя как кожата й се опъва над скулите в студения въздух и очите, замъглени от нетърпение и въодушевление заради мястото и приключението.
— Какво ще правиш тази вечер? — попита я той.
— Същото като останалите. Ще ям и после ще спя. Надявам се.
— Вечеряй с мен.
Финч започна да се смее.
— В Намче? На италиански или френски ресторант ще идем, или може би предпочиташ суши?
— На едно място правят къри, видях го на идване.
Забеляза колебанието й.
Тя щеше да отстъпи. Щеше да прекара час, час и нещо над купа корма с месо от як в неговата компания, вместо с Рикс, Санди и останалите.
Сам имаше чувството, че чува победния марш. В Сиатъл или дори Ванкувър щеше да е много по-лесно, но Намче Базар придаде на първия вкус на победата допълнителен аромат. Мингма заобиколи облегалките на столовете. Беше свалил палтото си и сега бе по розова тениска „Пакост“. Повечето шерпи гордо носеха дрехите, наследени от западняците алпинисти или туристи.