— Мадам доктор? Ела видиш господин Адам. Той болен.
Финч веднага стана.
— Къде е?
— Вътре.
— Съжалявам, Сам.
Той я изпрати с поглед, после се втренчи в калната улица.
Адам лежеше на долното легло до вратата в стая, в която имаше три двуетажни легла. Беше посивял и изтощен. Финч само го погледна и рязко отвори медицинския си комплект.
Шестото легло в стаята беше на Сам и когато той влезе в тясното помещение, след като изчака половин час на студа на балкона, откри Джордж, Ал и Финч да се съвещават до пациента. Явно течеше някакъв сериозен разговор. Очите на Адам бяха отворени.
— Здрасти, приятел — каза му тихо Сам.
— Опитват се да ме пратят обратно — каза веднага Адам. — Не искам да се връщам. Казах й да изчака до утре и тогава да ме разкара.
— Трябва да намалиш малко надморската височина — каза Финч внимателно. — Ще си починеш няколко дни долу в Пхакдинг. После ще се върнеш и ще опиташ пак да се аклиматизираш.
— Няма нужда от това — настоя Адам. — Досега не съм имал проблеми с височината. Утре ще съм добре.
— Ще изпратя Мингма и един от носачите в Пхакдинг с теб за тази нощ — каза Джордж. — Те се приготвят.
— Не. — Вече беше категоричен.
Джордж вдигна вежда към Финч и тя поклати глава.
Сам прочете отчаянието и непокорството по изпитото лице на Адам, до болка познато изражение, макар че паметта му пазеше съвсем различно лице. Разбираше колко голямо е желанието му да изкачи върха. Беше жестоко да му отказват, преди още да го е видял.
— Дайте му шанс — намеси се той.
Ал извърна глава и се вгледа студено в него, сякаш го виждаше за първи път.
— Виждал съм човек да умира от мозъчен оток. Това не е шега работа.
Финч погледна за миг към него, после, когато Ал не откъсна поглед от Сам, тя сгъна стетоскопа си и го прибра в чантата.
— Не казвам, че има оток. Главоболие, умора, гадене и замайване — всичко сочи към височинна болест и се намираме на височина, на която такъв проблем може да възникне. Но е трудно да се различи моментът, в който тя може да прерасне в церебрален или белодробен оток и ако има някакво съмнение, най-доброто лекарство е да се спусне на по-ниска височина.
— А не може ли той сам да реши дали да се върне?
— Не и след като аз съм нает да водя тази експедиция. Ще прави каквото кажа и ще следва съвета на лекаря — каза Ал.
Адам възрази, но по-вяло:
— Вижте, дошъл съм тук да върша работа. Съжалявам, Джордж.
Късата сива коса на Джордж беше щръкнала като замръзнал ореол около главата му. Той беше небръснат и приятното му лице бе сбръчкано от тревога. Беше навлякъл карираната си връхна риза и подгъвът се бе закачил от едната страна под ръката му.
— Съгласен съм с Ал и с доктора. Не се тревожи. Ще се позабавим, докато се аклиматизираш. Ще ни настигнеш нагоре по маршрута.
Мингма се появи на прага с един носач. Носачът бе сбръчкан и груб като дървесен ствол и може би дори по-здрав. Той бе прекарал целия си живот в носене на товари нагоре-надолу по пътеките към Еверест само за няколко рупии на ден. За него това не беше нищо ново — още един алпинист, който трябваше да бъде свален до по-безопасен и по-гъст въздух.
— Готови сме за тръгване — каза Мингма. Беше облякъл палтото си над розовата тениска. Настъпи тишина, докато Финч и Сам помагаха на Адам да се изправи и му облякоха парката.
Малкият конвой пое по главната улица. Мингма водеше с раница на гърба, а Адам бе поддържан от носача, който му стигаше до рамото.
— Господи, главата ми — промърмори Адам, когато тръгнаха. И тримата носеха челници, макар че двамата шерпи знаеха пътя и със завързани очи.
— Ще се върна. Не си въобразявайте, че няма да се върна — успя да каже Адам през рамо. Разочарованието му и заплахата от личен провал надвисна над всички, лепкава като планинска мъгла. Всеки, с изключение на Сам, бе дошъл тук с намерението да стигне толкова далече, колкото е възможно. Това, че един от тях трябваше да се върне още на този ранен етап, беше неприятно напомняне за тяхната уязвимост.
— Разбира се. Ще се видим след ден-два — каза Сам.
Другите членове на експедицията стояха заедно и ги гледаха как се отдалечават. Когато тримата изчезнаха от поглед, Ал се обърна към Сам:
— Ти. Не се бъркай в работите на експедицията. Ясно ли е?
Сам отново беше на десет и баща му го упрекваше пред всички. Бореше се с отвратителната смесица от детско негодувание, унижение и гнева на възрастен.
— Майната ти — сопна му се той.
Ал просто се отдалечи към къщата за гости. Другите се застояха само колкото да се уверят, че нищо интересно няма да се случи. Накрая останаха само Сам и Финч.