— Ал не е такъв, какъвто изглежда — каза тя.
— Ти откъде знаеш? Защо се опитваш да го оправдаваш?
— Няма значение. Хареса ми как се застъпи за Адам.
— Но все пак го накара да се върне.
— Дошла съм да си върша работата, Сам. Няма значение колко ми е жал за Адам и дали разбирам разочарованието му, защото и аз искам да изкача тази планина колкото него. Но от медицинска гледна точка това беше правилното решение, а Джордж и Ал очакват това от мен и разчитат на него. Да, той може да се почувства по-добре още на сутринта, или пък да е сериозно болен. Изкачването на планината не е толкова лесно, но защо да поемаме риск още тук?
Сам обмисли това и деликатния баланс, който Финч трябваше да поддържа между позицията си като член на персонала и като клиент. Осъзна със закъснение, че намесата му не й е помогнала.
— Просто изражението му ми напомни за някого.
— За кого, ако смея да попитам?
Тя стоеше близо до него и той виждаше как дъхът й излиза на облаче във влажния студен въздух. Отношенията им се бяха променили. Вече придобиваха приятелски измерения.
— За баща ми — каза той.
— Продължавай.
— На вечеря.
— Сам, не тази нощ.
— Какво трябва да направя?
Тя внезапно се усмихна, малък проблясък на белота в сумрака. От бар зад тях се чу изблик на музика. Финч дръпна ципа на якето си до брадичката с металически звук, въздъхна и изпусна още едно облаче.
— Нека си помисля. Ами… да изкачиш Еверест?
— Само това ли?
Смехът припукваше между тях, крехък като захарен памук.
— Абсолютно. Направи го и съм твоя.
— Смятай го за сторено.
Тръгнаха към къщата за гости.
— А ти ще ми разкажеш ли за баща си?
— Не и тази нощ. Виждаш ли, и аз не съм по-лесен от теб.
Финч се засмя.
— Ще го измъкна някак.
Рикс и Върн Екър играеха билярд, наблюдавани от група австралийски туристи. Заложените от тях пари, купчина смачкани рупии, лежаха на една съседна маса, затиснати с празна чаша.
— Сам, ще донесеш ли бирите?
Финч беше заела едно от долните легла в другата спалня. Легна в спалния си чувал на мръсния дюшек и напъха якето си в една памучна торба, за да си направи възглавница, нещо най-обичайно при такива експедиции, после си легна с термобельо.
— Как се справяш с миенето и други такива работи на тези експедиции? — беше я попитала веднъж Сузи. Финч се усмихна сега при мисълта за сложните разкрасителни процедури на Сузи и отрупаното с козметика рафтче в банята й. Някъде по време на дългото им приятелство те си бяха разменили ролите, Финч претърпя метаморфоза от ванкувърска принцеса в небрежна планинарка, докато все повече се отдалечаваше от орбитата на майка си, а Сузи се превърна в добре поддържана и модерна педиатърка, годеница и вече госпожа Джефри Сътън.
— Все пак е студено, нали се сещаш. И не се потиш много. Нито пък се цапаш особено.
— Значи в общи линии не се миеш?
— В общи линии. — Именно при тези по-ниски, по-топли височини това беше някакъв проблем. Усмивката на Финч се разшири, когато си представи какво би станало, ако Сузи само надникне в банята в края на коридора. Но това не е проблем, помисли си тя, защото всички са в това положение. Просто всички смърдят еднакво.
Марк вече беше заспал в леглото срещу нея, затова Финч не включи челника си, за да опита да почете. Лежеше в мрака и се вслушваше в шума. Три кучета лаеха неуморно под прозореца. Обувки трополяха по дървения под над нея, а от бара долиташе тиха музика. Врати се удряха, дървените греди и подпори на леглата проскърцваха, когато всички започнаха да си лягат. Намче не беше спокойно място. По-нагоре щеше да е по-тихо.
Ал седеше сам на балкона над улицата. Мъгливият мрак бе студен. Всички бяха в бара, но той предпочиташе усамотението тук.
Раздразнението му от нахалното момче бързо се беше разсеяло. Той вече не мислеше за него, а преценяваше характерите и вероятните способности на шестимата клиенти по наблюденията си досега, както и шансовете им да достигнат върха. Прецени, че двамата американци, Върн и Тед, са силни и в добра форма, и ще се справят, ако времето позволи. Рикс дрънкаше прекалено, но и той изглеждаше твърдо решен. Марк Мейсън като че ли винаги беше в сянката му и Ал се опасяваше, че ако Рикс по някаква причина отпадне, Марк може да не намери в себе си сили да продължи сам. Но може и да греша, помисли си той. Беше виждал тихи, незабележими хора да се превръщат в истинско олицетворение на волята. Санди Джаксън беше по-притеснителен. Беше невротик и му харесваше да създава раздори. Той не беше отборен играч и това можеше да създаде проблем. Ал изпитваше антипатия към него, но правеше всичко по силите си да не я показва. Спайдър винаги казваше, че енергията, способностите и толерантността са трите задължителни качества за истинския алпинизъм и че толерантността се поддържа най-трудно в мизерния лагер високо в планината по време на снежна буря.