— О… И ти какво отговори?
— Казах… че те познавам по репутацията ти. И че съм сигурен, че си идеална за тази работа.
— Благодаря ти. Е, той ме нае. Значи си знаел, че ще идвам?
— Разбира се, Финч.
Нищо никога не беше извън контрола на Ал. Тя се вгледа в очите му.
— Мислех си, че може да си забравил какво се случи. Да си ме забравил напълно.
Той не трепна.
— Не, не съм забравил. Това не беше случайно. Не е минал и ден, без да мисля за теб.
— Как е семейството ти?
— Добре са, благодаря. Моли вече почти порасна.
Внезапно на Финч й се стори абсурдно да водят учтив разговор за семейството му, докато се прегръщат и жадуват да свалят слоевете дрехи, които ги разделяха. Най-сетне жадувам нещо, помисли си тя. Не знам за него. Никога не съм знаела.
Тя отстъпи назад и лицето й се изопна, но той я придърпа към себе си. Беше груб, почти я заболя.
— С Джен се разделихме. Година след като се върнах. Разведен съм повече от две години.
Лицето на Финч се отпусна и по него премина изумление.
— Защо не…
— Ти казах? Защо не те потърсих?
— Да.
— Ти си силна жена, Финч. Не си дете, не си зависима, не си нечия половинка. Кой бях аз, че да си въобразявам, че мога да се върна в живота ти отново?
— И чака факс.
Той се замисли за миг.
— Знаех, че ще се срещнем отново. Не знаех къде или след колко време, но бях сигурен, че ще се случи. И се страхувах какво би означавало това, заради всичко, което и сама добре разбираш.
Да, помисли си Финч. Да, обвързването и загубата на свободата, всички онези неща, от които алпинистите винаги се страхуваха.
— Тогава видях името ти. Като превод.
Той беше искрен. И преди беше искрен.
Огледа се към перленото небе и към горния завой на пътеката. Там имаше ниска каменна сграда на няколко метра от тях, която гледаше към клисурата, и той поведе Финч за ръка към задната й стена. Разкопча раницата си и я свали на земята, после свали и раницата на Финч от раменете й.
— Да седнем.
Седнаха и се облегнаха на ронливия камък. Слънчевата топлина започваше да прогаря мъглата. Над тях небето вече започваше да синее. Ал извади едно шоколадче от джоба си, разопакова го, после отвори червена метална бутилка за вода и я подаде на Финч. Тя отпи от топлия черен чай, а той отчупваше квадратчета шоколад и ги слагаше в шепата й, накрая облиза пръста си, за да събере с него трошичките по дланта й, и ги изяде. Интимността на този малък жест я развълнува повече от всяка сексуална увертюра. Тя затвори очи от копнеж по него и отпусна главата си към стената, усещайки топлината на слънцето по челото си.
— А ти? — попита Ал.
Нямаше какво толкова да казва. Работа, интересна и смислена, добре платена и винаги оживявана от компанията на Денис. Сузи и другите й приятели, почти всички вече семейни. Семейството й и обръчът от сигурност. И Ралф, допреди две седмици. А през последната година и нещо тази експедиция и подготовката за нея заемаха повече място, отколкото би трябвало в живота й; Финч разбираше добре това. Каза го на Ал накратко, не смяташе, че нещо си струва да бъде разказано в подробности.
Когато шоколадът свърши, те останаха да седят тихо, заслушани в тихия звън на камбанките на яковете.
— Защо си тук? — попита накрая Ал. Раменете и хълбоците им леко се докосваха, те седяха в една и съща поза, с леко свити колене.
— Искам да се катеря. — Беше вярно, но в нейния случай нуждата не бе свързана точно със страх, макар че мисълта за това определено я плашеше. Финч знаеше, че е богата и късметлийка и че у нея има амбиция, която пренебрегва постиженията й в света на привилегированите и я кара да търси някакво по-сурово предизвикателство. — И защото видях името ти в списъка на една експедиция, която си търсеше лекар. Реших, че щом ти не идваш при мен, ще трябва аз да го направя, дори това да включва и изкачването на Еверест.
Реши, че искреността изисква искреност. Ал като че ли се взираше в скръстените си ръце. Финч чакаше и гледаше пролетните цветя в тревата, без да вижда цветовете им.
— Благодаря ти — каза той накрая. А после: — Виж.
Тя вдигна глава. Слънцето беше прогонило последните останки от мъглата. В облаците се беше появила поръбена със сребро цепнатина и в далечината, като платна на огромни галеони, се носеха далечните върхове. Така безплътни, те изглеждаха още по-страховити и величествени. Финч разпозна билото и върха на Нупце, а зад него, с прозрачен шарф от откъснати от билото пръски, беше Еверест.
В селото, до една маса на боядисания в синьо балкон, Кен и Джордж гледаха главната улица. Тя беше препълнена със семейства местни и планинари, които отиваха или се връщаха от неделния пазар. Две жени се полюляваха надолу по склона, едната носеше кула от алуминиеви тенджери и тигани на главата си, а другата — кошница с червени и зелени люти чушки.