Тя беше дошла заради Ал Худ. Да, искаше да се изкачи, планините постоянно привличаха погледа й нагоре, но именно тяхната недовършена връзка я доведе тук.
Когато си помислеше за това, й идеше да се разсмее, но не спираше да се оглежда за него, как върви с навити ръкави и сякаш безтегловна раница на гърба. И щом го видеше, губеше ритъма на крачките си, дъхът й ставаше неравномерен и трябваше да спре и да си почине. Те почти не разговаряха, но тя знаеше, че той чака и я гледа точно както тя него.
Времето беше пред тях, всичко друго щеше да дойде от само себе си.
Експедицията достигна граничната морена — ледника Кхумбу на 4800 метра. Пустошта от скали и лед беше покрита със зимния сняг — оттук нататък вече нямаше дори да зърнат зеленина. Това беше суров, неумолим, черно-бял свят. На голото плато до ледника имаше десетина прости каменни пирамиди. Всяка от тях бе паметник на алпинист, загинал на Еверест.
Най-високото селище по пътя беше родното село на Пемба и Мингма. Точно до него имаше ступа, малко каменно светилище до пътеката, и Финч се отклони, за да мине вляво според обичая. Редица молитвени колела бяха закачени в една ниша в стената, където все още се въртяха лениво, и тя завъртя първото, преди да види, че Сам седи точно пред светилището. Тя завъртя и другите колела и продължи. Той тръгна до нея и вървяха известно време мълчаливо, вгледани в обръча от върхове.
— Не мога да се сетя за какво друго да се моля, освен да не умра там горе — каза той накрая. Тя го погледна остро. Не можеше да си представи, че Тед, Рикс или някой от другите ще каже подобно нещо.
— Зная. И аз почувствах същото при ламата.
— И ти ли си изплашена?
— Да. Как да не те е страх, като ги погледнеш? — Тя се страхуваше още откакто видя планината, плаваща в морето от облаци. Мащабът й беше страховит. — Защо правиш това, Сам?
— Защото иначе няма да вечеряш с мен.
— Каква е истинската причина?
— Мислиш, че тази не е истинска?
Когато тя не отговори, той се засмя.
— И защото искам да разбера на какво съм способен. Изненадах се от този порив, но е така.
— И при мен е така.
— Но не е само това.
Той не го каза като въпрос. След миг Финч рече тихо:
— Не.
Селото представляваше няколко скупчени каменни къщички на склон над замърсено поточе.
Момчето на готвача на експедицията ги чакаше на завой на пътеката с голямо емайлирано котле между коленете си. Скочи още щом ги видя и напълни две чаши.
— Чай, сър. Чай, мадам.
— Сам — рече му Сам, взе чашата и я подаде на Финч.
— Да, сър.
Изпиха горещия чай. Жени кхумбу се бяха наредили покрай пътеката, за да посрещнат мъжете си. Тази вечер в чанг къщата в селото щеше да е оживено, щеше да се лее местната сладка оризова бира.
— Откога се познавате с Ал? — попита Сам. — Недей… поне не се преструвай, че не знаеш за какво говоря.
Чу се тихо подрънкване на камбанки на якове и редицата носачи и животни отминаха бавно, натоварени с багажа на експедицията. Финч ги гледаше.
— От пет години — отвърна тя. — Срещнахме се в Каракорум, близо до К2. Бяха само няколко дни и не сме се виждали оттогава. — Тя не уточни повече. Не беше нейна работа да обяснява, че Ал тогава беше женен.
Сам стоеше неподвижно. Въздухът смърдеше от дима от горящата тор от як и скалите започнаха да стават страховито сиви с изтляването на светлината.
— Дори да се кача там, това няма да промени нищо, нали? — каза той. Разочарованието гореше в него, бавен огън, който щеше да продължава да тлее.
— Ти и без това го знаеше. Освен ако това не променя нещо в теб.
— Да, освен — съгласи се той тежко. — Значи съм тук само заради купона. Но може да си говорим, дори да станем приятели, нали?
Тя хареса прямотата му, когато спря да флиртува с нея. Някакъв инстинкт я караше да хване ръката му, но устоя на импулса.
— Да. Щеше да ми разкажеш за баща си, нали?
— Това е дълга история. Ще трябва да ми разкажеш нещо в замяна.
— Добре. Винаги мога да ти разкажа за майка си.
— Става. — Той отново се засмя.
Тръгнаха към осветените прозорци на чайната.
На следващия ден експедицията достигна базовия лагер в подножието на самия Еверест.
Той беше като поредното село, временно издигнато сред снега и скалите на ледника. Беше изцяло от брезент, ярко на цвят, но дребно на фона на хаотичните стени от скала и лед, които се издигаха около него, и затиснато от студеното небе.