Алпинистите разпънаха своите базови палатки в западната част на лагера, десет отделни куполчета за алпинистите и водачите, две големи зелени конструкции за полевата столова и кухнята, още една за медицински и комуникационен център и четвърта за шерпите. Колоната от якове и носачи достигна до лагера и започнаха да разтоварват провизиите, после потеглиха обратно, вече без товари, по дългата пътека.
Джордж Хейуд стоеше в сумрака и оглеждаше палатките на другите експедиции, които също бяха получили разрешения за изкачване. Най-близо бяха малка група шведи, които очевидно вярваха в пътуването с малко багаж и се бяха натъпкали в две миниатюрни палатки, с оскъдна френска екипировка, която позволяваше бързо изкачване, и голяма и привидно хаотична група от Южна Америка, както и група военни от Индия, която щеше да изкачва Лхотце.
Имаше над сто палатки. Хората се щураха между различните аванпостове, заети с установяването на своите владения. Беше началото на сезона. Това селище щеше да означава дом и сигурност за повечето от тях следващите шест седмици. Цареше приповдигната атмосфера на оптимизъм и очакване.
Екипировката и оборудването на „Планинари“ изглеждаха по-добри от тези на съседите им. Клиентите, които плащаха големи пари, очакваха най-добрите материални ресурси. От дългия си опит Джордж знаеше, че си струва да осигури най-доброто: най-новите ветроустойчиви и водоустойчиви палатки, най-щателно планиране, най-отдадените водачи.
Една тежка ръка в пухен ръкав го прегърна през рамото.
— Тук е оживено като на Бродуей — каза Тед Коплицки.
Джордж кимна.
— Ще покрият целия хълм през следващите няколко дни. И всички ще си помагаме.
— Разбира се. — Тед го потупа по гърба. — Нещата изглеждат добре.
— И аз така мисля. Ако времето е хубаво.
— Разбира се, че ще е хубаво — засмя се Тед. Той не вярваше в песимизма.
Джордж вдигна поглед. Извиваше глава все по-назад и по-назад, докато вратът му не изпука. Докато земята се въртеше и слънцето потъваше зад Пумори, конусовидния връх на запад, линия от мрак поглъщаше скалите и леда над него. Тя угасяваше сребристото и стоманеносивото и оставяше само безформени мастиленосини и черни каверни. Мержелеещите се снежни висини все още бяха окъпани в светлина, а самото небе беше тъмносиня дълбина. Въздухът тук беше много рядък. Увиснал над ледопада и западния циркус, над Лхотце и Южното седло, се носеше върхът на Еверест. Тук в подножието на глетчера вечерта бе тиха, но горе свирепите ветрове късаха сняг и лед от скалите. Докато стоеше в лагера, във все по-затягащата се прегръдка на нощния студ, Джордж можеше да чуе в главата си писъка и воя на онзи вятър. Беше се качвал там и потрепери при спомена за този звук.
— Идваш ли да хапнем? — попита Тед.
— Ти върви.
Джордж се вслушваше и в тихото потракване на Сам Макграт, който се опитваше да оправи повредената антена на радио предавателя. Той беше клекнал на входа на медицинската палатка и в бързо падащия мрак бе пуснал челника си. Тананикаше си тихо, докато работеше. Момчето се приспособяваше бързо и изглеждаше достатъчно способно. Но той нямаше да му признае нищо, докато не се справеше с генератора утре и докато не го видеше дали може да се катери с пълна раница на гърба.
Сам вдигна поглед и видя, че Джордж го наблюдава. Усмихна му се.
— Не би трябвало да е много трудно. Ще ти трябва ли тази вечер?
— Не. Данните за времето ще дойдат утре сутринта. Ела да хапнеш.
От палатките на южноамериканците избликна смях и бързо заглъхна в огромното пространство.
Сам отмести внимателно радиото настрани и тръгна с Джордж към столовата. Обувките им хрущяха по скалите.
Финч беше в медицинската половина на палатката. Тя беше преградена с брезент, за да осигури някакво уединение на пациентите. Беше разопаковала провизиите си и проверяваше запасите от дексаметазон, ацетазоламид, нифедипин и останалото по описа. Всичко беше непокътнато. Това възстановяване на реда възвърна донякъде увереността й. Тук пациентите не бяха твърде придирчиви. И сега, когато първото голямо алпинистко предизвикателство, ледопадът, се извисяваше точно над нея, тя не се чувстваше така изплашена. Той представляваше ужасяваща бъркотия от пукнатини и опасни ледени колони, страховит пукащ лед, но вече го бе видяла и можеше да си представи как ще закрепят въжетата и стълбите, и ще започнат да пренасят запасите нагоре, към следващия лагер. Върхът беше на 3500 метра над нея.
Отвъд брезентовата стена тя чу как Марк кашля и се опитва да си поеме дъх, преди следващия пристъп. Финч взе блистер капсули от херметически затворената кутия и го пъхна в джоба си. Той щеше да пие антибиотик, макар че при тази височина нямаше гаранция, че ще подейства.