Финч се взираше в ръцете си. Той е прав, каза си. По-добре така. Не усложнявай и без това трудната ситуация с призивите на сърцето. Не и преди всичко да приключи.
— Бих искал да помогна с товарите горе. В кой отбор ще съм? — попита Сам.
Ал вдигна вежда към Джордж, който сви рамене, сякаш да каже: „Нека опита.“
— Ти можеш да дойдеш с мен — отвърна кратко Ал.
— Благодаря.
Настъпи кратка тишина. Марк Мейсън вдигна вежда, а Рикс се ухили многозначително. Общата цел внезапно изглеждаше твърде крехка обвивка, за да удържи тази избухлива смес от лични амбиции и его. Финч зачака. Дружелюбността можеше да изчезне най-внезапно като палатка в буря.
— Утре — продължи плавно Джордж, — ако обичате, съберете оборудването си така, че Ал и Кен да могат да го проверят. Уверете се, че имате всичко необходимо и че е в добро състояние. Със Сам ще продължим с установяването на поддържащите системи тук. Вдругиден, ако всичко е наред и пътят нагоре по ледопада е готов, започваме изкачването. Всички ли са съгласни?
Чу се одобрителен шепот.
— Освен това утре правим пуджа — добави Мингма. Той беше човек със слабо телосложение, търпеливо изражение и спокоен маниер, по-възрастен от по-темпераментния Пемба.
— Утре. А сега, не знам за вас, но аз мисля да поспя добре тази нощ — каза Джордж.
Ал, Марк и Върн го последваха и след това Рикс извади една бутилка „Джони Уокър“.
— По малко. Да пием за успеха, а? — Той наля щедро в тенекиените чаши.
Сам чукна своята в чашата на Финч.
— Късмет.
Тя повтори тази дума с останалите. Отпи голяма глътка и се задави с първото си алкохолно питие от Катманду насам.
— Леко, докторе — сгълча я Тед.
Сам извади чиста кърпа от джоба си и й я подаде.
По обед на следващия ден лагерът на „Планинари“ изглеждаше като гаражна разпродажба. Всичко бе разопаковано и навсякъде се виждаше екипировка. Финч бе извадила пластмасовите си алпинистки ботуши, котките, хамута, обезопасителните ремъци, самохвата и пикела, сложи алпинистките очила и челника до купчината с якета и долни дрехи. Резервните ръкавици и очила, бутилката за вода и малко енергийни блокчета бяха вече в раницата й. На няколко метра от нея Сам и Джордж се занимаваха със соларните панели. Ал седеше пред отвора на столовата, четеше някакви разпечатки и отбелязваше товарите за носачите. На слънчева светлина планината изглеждаше по-блага, дори огромният сребрист шарф от сняг, който летеше от билото на Еверест.
Кен мина по натрошения лед до палатката на Финч и се наведе да огледа оборудването й. Вдигна одобрително ботушите.
— Носени са. Чудесно. Виждал съм да се появяват тук с чисто нови ботуши. Правят им краката на кайма за два дни. Нека огледам котките.
Той прокара палец по шиповете, които трябваше да се закачат за подметките на ботушите и да осигурят сцепление по хлъзгавия лед и сняг.
— Остри като бръснач и чисти. Също като теб, докторе.
Финч се засмя. Харесваше Кен.
— Ще го приема като комплимент.
Кен пак се изправи, готов да продължи.
— Вие се познавате, нали? С Ал?
— Толкова ли е очевидно?
— Той не казва нищо. Мълчи като гранитна стена, поне за нещата, които имат значение за него. Просто събрах две и две.
Финч кимна.
— Ами, за мен ще е облекчение да го видя да се държи като човек, вместо като робот, за разнообразие — каза отривисто Кен, но с обич. — Желая ви всичко най-добро.
— Благодаря — рече тя.
Трима от носачите минаха покрай тях, понесли големи камъни. Съгласно инструкциите на Мингма те изграждаха пуджа олтар до лагера.
В края на следобеда всичко беше готово. Спретнатата купчинка камъни беше увенчана с висок дървен кол, от който се проточваха четири ярки въженца с молитвени флагчета, закрепени за земята в ъглите на олтара. Един стар лама се изкачи величествено от селото на Мингма, за да проведе церемонията по благославянето, която щеше да донесе късмет и благоразположението на планината към експедицията.
Финч облече пухеното си яке и излезе от лагера да погледа. Шерпите на „Планинари“ се бяха събрали в очакване около олтара, а алпинистите стояха в редица зад тях и пуфтяха в студения въздух.
По скалата още бе пръсната алпинистка екипировка, а в комуникационната палатка Сам вече беше свързал сателитния телефон и факса. Ламата обикаляше олтара по посока на часовниковата стрелка, като припяваше и хвърляше малки шепи ориз и брашно към всеки ъгъл, север, юг, изток, запад. Мингма запали няколко клонки хвойна върху олтара и лютият дим се издигна и се смеси с миризмите от кухните. Дорче и шерпите от базовия лагер щяха да поддържат огъня, докато и последните алпинисти не се завърнат от планината.