Аленото, жълтото и смарагдовото на молитвените флагчета и тъмночервеното на робата на монаха като че ли кървяха в безцветния въздух, сякаш това негостоприемно място жадуваше за топлината им. Финч потрепери въпреки дебелите дрехи. Контрастът между тържественото изящество на ритуала и дръзките приготовления за атаката й се стори смущаващо рязък.
Малката церемония скоро приключи.
— Амин — каза Рикс.
Ламата се отдалечи небрежно и шерпите се захванаха за работа, с изключение на Мингма, който разбъркваше тлеещите вейки и трупаше наблизо нови.
На минаване Джордж потупа Финч по рамото.
— Никога не се изкачваме без пуджа.
Всички вече бяха готови. Дори съперническите разговори заглъхнаха. Алпинистите си легнаха рано в палатките и бутилката уиски не се появи отново.
Когато Финч стигна до своята палатка, видя, че Ал се е привел до нея в мрака. Той се озърна към притихналите палатки и каза тихо:
— Късмет.
— И на теб.
И двамата знаеха колко голяма е ролята на късмета в това начинание. Ал я целуна в ъгълчето на устата и докосна леко бузата й. После се разделиха, всеки под своя брезентов купол.
Сам спа на пресекулки. Височината го правеше неспокоен и при мисълта за следващия ден устата и гърлото му пресъхваха. Стана в четири, провери отново екипировката си и се заслуша в звуците от приготвянето на закуската и другите алпинисти. Беше купил чифт алпинистки ботуши на старо и котки в Намче. Голяма част от екипировката му принадлежеше на Адам. Етикет с надпис „Адам Врийс“ бе зашит на гърдите на червения му пухен комбинезон. Той седна до вратата на палатката си, за да върже ботушите, после вдигна ципа на отвора и тръгна по морената към столовата.
— Е, готови сме, момчета. — Тед потриваше ръце. Вече беше изял оризовата си каша.
— Да, човече — отвърна Санди. — Да му сритаме задника.
Финч пиеше чай в ъгъла.
Ал влезе, като си гледаше часовника.
— Моля да сте готови до и половина.
Те се надяваха да стигнат до Първи лагер на върха на ледопада, да се върнат и да се приберат в базата преди слънчевата топлина да направи леда още по-нестабилен.
Пемба кръжеше близо до Ал, а Мингма беше само тъмен силует в предутринния сумрак навън.
— Мингма нещастен — прошепна сирдарят на Ал.
Ал го издърпа вътре, за да види лицето му, но Мингма не искаше да го погледне. Беше посивял.
— Какво има, Мингма?
Върн и Сам, които бяха най-близо, се обърнаха да чуят.
— Имах лош сън. Сънувах мъртви мъже седят до този огън, в нашия лагер, тук.
Ал кимна.
— Всички имаме лоши сънища. Твърде често, в планините.
— Не е добре за изкачване.
— Разбирам. Искаш ли да останеш тук?
Мрачният дребен мъж се поколеба, после се изправи.
— Идвам.
— Добре. Това е добре. Благодаря, Мингма.
Алпинистите, водачите и двамата сирдари се събраха в предутринната светлина. Имаше бледа луна в ясно небе и отразената от снега светлина правеше фенерчетата на челниците почти ненужни. Четиримата шерпи вече бяха потеглили, понесли огромни товари.
Джордж Хейуд стисна ръцете на всички, докато минаваха покрай него.
— Късмет. Прогнозата дава ясно време днес и през по-голямата част от утрешния ден. Но все пак променливо. — Световната метеорологична прогноза се изпращаше по факс или по телефона в базовия лагер от Сиатъл и се допълваше с местните данни от агенти на Джордж в Катманду.
— Хей, човече, ще ли ти се да дойдеш с нас? — извика Санди.
— Да, иска ми се — отвърна Джордж. — Ще се видим на обяд, хора. И внимавайте.
Ал посочи товара, който очакваше Сам. Той го вдигна послушно и го нарами на гърба си, после пъхна ръце в ремъците. Около двадесет килограма, много по-малко от товарите на носачите. Въпреки това го усещаше като голямо бреме. Двамата водачи бяха също така натоварени, защото днес клиентите носеха само леките си раници.
Беше пет сутринта. Източният хоризонт сивееше. Единадесет души тръгнаха тежко по морената към ледопада.
Сам затегна каишите на котките си и подпъхна езичетата в катарамите. Когато се изправи, кръвта бумтеше в слепоочията му. Вдигна очи и видя само плътния поток от сив и перлен лед, оребрен и страховито назъбен.
Ледникът се изливаше от ръба на каньона над тях и се спускаше към долината със скорост от около метър всеки ден. Той винаги се движеше, отваряше нови пукнатини и смачкваше вчерашните като купчини салфетки. Повръщаше кули от лед и поваляше други без предупреждение. Звукът от това вечно движение представляваше тихо пукане и стържене, заплашителен шепот, който бе още по-страховит, защото бе всеобхватен, навсякъде и никъде конкретно. Сам беше чел за ледопада в книгите и списанията на Майк и знаеше, че това е най-опасният участък в планината. Тук бяха загинали най-много хора. Повечето от тях бяха носачи с товари, тръгнали към западния циркус и отвъд.