Когато заобиколи следващия ъгъл, видя Рикс клекнал до пукнатината, която сега се разширяваше до дванадесет стъпки. Стените й бяха гладки и безцветни до ръба, но се спускаха към наситеносиня паст. Сам не искаше да надниква надолу, това му бе достатъчно.
— Серакът изглежда доста гадничък — отбеляза надуто Рикс. Ако масивната кула паднеше — а това рано или късно щеше да стане — и ако някой се случеше под нея в този миг, нямаше да има никакъв шанс за оцеляване при сблъсъка с хиляди тонове лед.
Сам не искаше да мисли за опасния серак; той вече беше зад него, засега. Отпред бе цепнатината. На две-три места по маршрута дотук на най-стръмните ледени стени бяха закрепени алуминиеви стълби. Той се бе изкачил, доволен да използва тези преки пътища, вместо да си проправя път сам, забивайки върховете на котките и пикела. Но сега стълбите бяха намерили страховито ново приложение. Две от тях бяха свързани и фиксирани хоризонтално, за да образуват тесен мост. Клиновете стърчаха през металните отвори в двата края и ги приковаваха към зейналите устни на цепнатината. Въжето отпуснато се провлачваше до моста. От другата страна Санди пиеше вода от бутилката си, изглеждаше изтощен. Мингма чакаше безучастно, пъхнал облечените си в ръкавици юмруци под мишниците на якето си.
— Напред и нагоре — измърмори Рикс. Приближи се до края на стълбата и провери дали карабинерът му е добре закачен за въжето. Изправи се и стъпи на стълбата. Крак пред крак, спираше, докато алуминиевите подпори проскърцваха и подскачаха под тежестта му, после продължаваше и лека-полека прекоси моста.
Сам гледаше, стомахът му се сви от ужас.
Няма начин, настоя разумното му аз. Няма никакъв шибан начин.
Рикс достигна другата страна и заби победоносно юмрук във въздуха. „Как са му останали сили за това?“ — помисли си Сам. Той вече чуваше как Марк заобикаля предпазливо серака. Имаше само два варианта: или да се обърне и позорно да се плъзне покрай Ал Худ по пътя надолу, или да изпълни упражнението над ледената пропаст.
Приближи се до ръба и провери карабинера си, както бе направил Рикс.
После сложи крак на първата метална пречка. Гледай напред, балансирай. Още една стъпка. Раницата тежеше, опитваше се да го събори назад. Котките тракаха по стълбата и цялата структура се люлееше страховито.
Когато стигна до средата, където теглото му накара мостът да провисне и изпука, той погледна надолу. Между краката си видя синята шахта, спускаща се към недрата на ледника. Ако паднеше, щеше да увисне на осигурителното въже над това ледено гърло.
Движенията му веднага застинаха и той стегна мускулите на задника си, за да възпре неволното изпразване на червата си.
Ако фиксиращите клинове се разхлабят. Ако свръзката между двете стълби се разкъса. Ако цепнатината внезапно разтвори още челюстите си…
— Хайде, човече.
Рикс стоеше на пет крачки от него, сякаш беше на голф игрище и чакаше партньора си да го настигне по тревата. Сам изстена и някак направи още една стъпка. Още една и Рикс протегна ръка. Сам я сграбчи и едва не падна през последните две стъпки по стълбата към почти безопасния ръб на цепнатината. Мингма се смееше тихичко. Лицето му се бе сбръчкало от съчувствено веселие. Настроението му като че ли вече се подобряваше.
— Господи Боже! — промърмори Сам. Когато струйка влага се спусна по челото му, той осъзна, че се поти. Попи я с ръкавицата си.
— Следващия път ще е по-лесно — каза му Рикс. Марк вече вървеше сякаш невъзмутимо по стълбата към тях. Мингма продължи нагоре, следвайки въжето през страховития лабиринт.
През следващите четири часа се изкачваха по неравния лед, прекосяваха цепнатини и заобикаляха сераци. Беше трудно, но не и невъзможно. Стига Сам да не допускаше в съзнанието си всичките онези „ами ако“ и се фокусираше върху следващата стъпка.
Санди бе започнал много силно и напористо, веднага след Мингма, но след два часа започна да се изморява. Спираше по-често, с посивяло лице и задъхан, и вървеше все по-бавно. Накрая изостана след Сам и останалите толкова много, че с Ал вече не се виждаха. Двамата британци се движеха стабилно и уверено. Сам беше впечатлен от издръжливостта им.
Слънцето започваше да грее и стана топло.
— Времето върви много бързо — каза Мингма, взирайки се в чистото синьо небе.
До единадесет четиримата мъже бяха преодолели и последните тридесет метра от изкачването. Западният циркус се появи като огромен, леко скосен каньон, който се издигаше към стръмния склон Лхотце на Еверест. Слънцето се забиваше в него като дрелка. Докато вървеше към Първи лагер на „Планинари“, Сам заслоняваше очите си с ръка, сякаш дори очилата за лед не бяха достатъчни, за да ги защитят от мъчителния блясък.