Едрият американец изглеждаше пребледнял и неспокоен, но успя да се усмихне.
— Разбира се. Имах много лошо главоболие след вчера. Като ужасна мигрена. Хапчетата не действаха. Затова изкарах тежка нощ, но лекарката ми даде нещо, за да спре повръщането, и тогава хапчетата подействаха. Сега съм добре. Просто аклиматизиране. И преди се е случвало.
— Лоша работа.
— О, няма нищо притеснително. Добре, че днес ще почиваме. Ти как си?
— Бивам. — Всъщност не беше заспал след съня, както и предполагаше. Сега се чувстваше зле и отпуснат, а мисълта да изкачи ледопада дори само още веднъж, камо ли няколко пъти, бе напълно непоносима. Но все пак знаеше, че ще го направи, защото алтернативата беше да се откаже и да си тръгне. Тревогата напираше под купчината с разочарованията на баща му и изкривяваше гледната му точка.
Върн кимна съчувствено.
— Вчера се справи доста добре.
— Благодаря. Не съм сигурен, че Ал ще се съгласи с теб.
— Не е лесен, нали?
Сам сви рамене. Не искаше да влиза в такъв разговор за водача на експедицията. Тръгна наоколо да намери Дорче и изпи чаша чай, загледан в долината под тях. Един облак се беше разлял нагоре и закриваше почти цялата гледка.
Лагерът беше тих. Повечето алпинисти си почиваха в палатките си или четяха в столовата. Шумът на вода зад брезентовия параван до кухнята показваше, че някой се къпе.
Предния следобед, след като Финч успя да стабилизира Анг, Ал и двама от шерпите го отнесоха в Пхериче, обратно в долината, където имаше управлявана от западняци клиника. Ал се обади на Джордж вечерта, за да каже, че раненият отново е в съзнание и са зашили раната на главата му. Имал извадено рамо, счупени ребра и разкъсвания, но нямало съмнение, че ще се възстанови. На другия ден Ал щеше да се върне в базовия лагер.
Джордж изпращаше факсове в комуникационната палатка и поздрави Сам с кимване.
— Може ли да се обадя, когато приключиш? — попита Сам.
— Разбира се. Нали ти го свърза. Шест долара на минута до САЩ.
— Благодаря.
След пет минути Майк вдигна телефона в Уайлдинг, Орегон.
— Здравей, татко. Искаш ли да познаеш къде съм?
Джордж Хейуд го стрелна с поглед, после тактично излезе от палатката.
Заслушан в тихото ехо на собствения си глас по сателитната връзка, Сам мислеше за всички онези пъти, когато бе слушал как баща му фантазира за Еверест. Ти ще изкачиш Ел Капитан, преди да станеш на двадесет, хлапе. А после ще минеш по всички трудни маршрути в Алпите и в Хималаите, места, които твоят старец никога няма да види.
— Мислех си, че си в Катманду.
— Близо. Но е по-хубаво.
— Не знам, сине. — Старецът звучеше изморен.
— В базовия лагер на Еверест.
Последва миг кристална тишина, после смях, неверие, примесено с копнеж да повярва.
— Честно. Вчера изкачих ледопада, чак до циркуса, и после обратно.
— Как стана това?
— Късмет. Намерих си работа в една експедиция. Споменах името ти, между другото.
— Сам. Това сигурно е някоя от шегите ти, нали?
„Че кога съм се шегувал така? Нима съм толкова жесток?“
Той стисна хлъзгавата слушалка и си помисли: „Ще се разплача, мамка му. След всичкото това време ще взема да се разплача.“
— Не. Истина е. Казах на един човек на име Джордж Хейуд, че съм твой син, и той ме взе като заместник на един тип, който се разболя. Тук съм да помогна на клиентите да стигнат до върха, но не се знае. Може да стигна и аз.
— Мисля, че помня Джордж от едно време в „Йосемити“. Тогава беше още хлапе. Слушай. Погледни навън. Кажи ми какво виждаш, моля те. Кажи ми всичко.
Сам пристъпи напред, за да може да надникне през отвора на палатката. Описа гледката и добави малко от себе си, защото облаците се сгъстяваха.
— Виждаш ли върха?
— Да, виждам го.
— Какво нещо! Какво нещо, а? — Майк издиша шумно.
Сам се взираше много усилено в гънките от скала и лед.
— Ще ми се да можеше да го видиш.
— Това е почти толкова хубаво. Чуй, сине. Ти ще се изкачиш, както винаги съм знаел. Чувам го в гласа ти, затова не ми казвай, че е просто работа. Но искам да внимаваш. Помниш ли какво ти казвах за концентрацията?
— Помня.
— И когато стигнеш върха, само кажи името ми и името на майка ти.
— Татко, аз няма да…
— Просто го кажи.
— Добре. Но „ако“, а не „когато“. Аз съм само в периферията на тази експедиция. Ако болният се оправи и се добере дотук, аз съм аут.
Някакъв странен шум пропътува пътя от Уайлдинг, май че баща му се смееше.
— Разбира се. Но няма да забравиш, нали?
— Да кажа имената ви.
— Да внимаваш.