— Да.
— Помниш ли как идваше с мен, когато беше малък?
— Тогава бях пъзльо.
— Ти научи много.
Сам осъзна, че има някаква сянка зад входа на палатката.
— Говоря от сателитния телефон, татко, шест долара на минута. Най-добре да приключвам.
— Разбира се. Много се гордея с теб, Сами. Забавлявай се.
Излезе от палатката и видя как Финч се извръща от вратата. Сам се овладя с усилие.
— Извинявай. Искаше да влезеш в медицинската стая ли?
— И аз щях да се обадя. Наред ли е всичко?
Сам поклати глава и Финч влезе покрай него в палатката.
Тя искаше да говори със Сузи. Тук нямаше интернет на лаптопа си; входящите имейли се приемаха в офиса в Катманду и разпечатки се доставяха с куриери от летището в Лукла. Тя бе изпратила факсове, с които съобщаваше, че са пристигнали благополучно в базовия лагер, но сега имаше нужда от разговор, от истински разговор въпреки разстоянието.
Ледопадът беше ужасно страховит. Тя знаеше на теория какво усилие ще й коства това и за заплахата от движещите се ледове, както и резките промени в температурите, но реалността се оказа много по-страшна. Вчера тя видя реализиран своя страх, докато пристъпваше бавно по корниза над пукнатината и под опасните сераци. Беше си мислила, че е достатъчно смела, но привидението на страха се издигна и блокира пътя й. Понякога усилието на волята, необходимо да направи още една стъпка, й се струваше непостижимо. И тогава, почти в края на тази битка, дойде лавината и умоляващото лице на Мингма, вдигнато към тях, и мигът, в който Ал изчезна от поглед в бездната. Прииска й се да плаче като дете, да изтича напред, да хване въжето и да го издърпа обратно.
Докато помагаше при спасяването и се опитваше да се погрижи за ранения, тя се наблюдаваше сякаш отстрани, мислеше си — ти си измамница, ти си в тежест тук. Не притежаваш необходимото. Ще разочароваш Ал.
След като мъжете отнесоха Анг в Пхериче, усещането й за безполезност се засили. Не беше направила достатъчно за него. Тук нямаше оборудвано помещение за лечение и всички медицински ресурси, които с Денис смятаха за даденост във Ванкувър. Дългът й към тези хора в тази враждебна среда я накара да се чуди как е могла да поеме подобна отговорност толкова нехайно. Изкара дълга и неспокойна нощ.
Джеф вдигна телефона, но след малко Сузи беше на линия. Топлата познатост на гласа й за миг прогони изолацията, която Финч чувстваше.
— Да, добре съм. Днес е ден за почивка. Вчера беше голям екшън.
Тя описа лавината и напрегнатите минути на спасителната операция, както и раните на Анг.
— О, Господи. Можеше да си ти! — възкликна Сузи. — Знаеше ли, че ще е толкова опасно? Не може да си го осъзнавала и все пак да отидеш?
Нехайство, това бе думата. Задето пое медицинската отговорност и задето си мислеше, че има смелостта да изкачи върха.
— Не зная, Сузи. Може би нямаше да дойда, ако знаех, но все още съм доволна, че съм тук.
— Финч, това е пълна лудост. Страхувам се за теб.
— Недей. — „Аз се страхувам достатъчно. Няма нужда от още страх.“ — А ти как си?
Сузи замълча, после се засмя.
— Бременна.
— Какво?
— От първи опит. Не е зле, нали?
— Това е чудесна новина. Прекрасна е, Сузи. — Вече и двете се смееха. Поговориха още малко за дати и седмици, внезапно вече не медицински, а майчински, и Финч забрави къде се намира и дните, които я очакваха.
— Звучиш добре — каза Сузи накрая.
— Добре съм. — Може би все пак беше. Тя беше с Ал. Това бе нейният избор, каквото и да предстоеше.
— Мисля за теб всеки ден, как си там горе.
— И аз за теб. А сега дори още повече. Трябва да приключвам, Джордж иска да научи прогнозата за времето.
— Изкачвай го и се връщай, чуваш ли?
— Пази се, първескиньо.
Отвън се сблъскваха гъсти облачни кули, които закриваха небето и върховете. Слаб вятър дърпаше найлоновите капаци на палатките и теглеше хоризонтално молитвените флагчета, в сивкавия въздух се въртяха редки снежинки. Сам беше тръгнал на разходка по периметъра на лагера, беше неспокоен и искаше някак да се отърси от усещането, че е в затвор. Видя Финч, която приближаваше.
— Кой е в столовата? — попита го тя.
— Почти всички. — Играеха карти, а Санди беше пуснал хитовете на Ван Морисън. Сам добави предпазливо: — Освен Ал. Той не се е върнал още от Пхериче.
— О…
— Можеш да дойдеш в моя апартамент, ако не ти хареса в столовата.
Усмивката й беше награда сама по себе си.
— Благодаря ти, много мило.
Палатките на „Планинари“ бяха достатъчно големи за двама. Тази на Сам бе чиста, със спретнато сгънат спален чувал и малки купчинки дрехи и книги в дъното. Финч се настани до стената, облегната на една мешка, а Сам се изтегна на спалния си чувал. Вятърът се засилваше, плющеше и опъваше малкия купол, затова трябваше да говорят високо.