— Преди малко научих, че най-добрата ми приятелка е бременна.
— А това е повод за радост, нали?
— Определено. Тъкмо се омъжи, от нейната сватба се връщах, когато се срещнахме на летището.
Хареса му това признаване на общото им минало, колкото и незначително да беше то.
— Нека хапнем шоколад по случая.
Той намери едно блокче, разви станиола и отчупи по парче за двамата. Финч започна да дъвче едновременно с глад и с леко гадене. От височината е, помисли си разсеяно, не е бременност. Яж каквото можеш и пий колкото можеш.
— Ти у дома ли се обади? На приятелката си?
— С приятелката ми стигнахме до етап на… осъзнаване, че няма смисъл, точно преди да дойда тук.
Финч се взираше в парченцето шоколад, не искаше да продължава тази тема.
— Говорих с баща си.
Сега тя се облегна още по-удобно, нагласи рамене в импровизираната възглавница и тихо го зачакаха да продължи. Малката палатка, слабата зеленикава светлина и синтетичните миризми напомниха на Сам за експедициите с родителите му и за съня. Беше много смущаващо да е с Финч в това малко пространство. Вчерашната опасност и последиците от лавината бяха свалили един слой задръжки. Вече се гледаха открито. Той искаше да протегне ръка и да докосне гладката издутина на прасеца й. Вместо това започна да говори.
Разказа й за детството си и за високите като къщи страховити канари, които Майкъл искаше от него да изкачи. Опита се да й обясни гневното детско неразбиране на тази мания на баща му и неясното уравнение на риска и постижението.
— Така и не разбрах. Изобщо не разбирах, до вчера. И тогава внезапно ме обзе ужас, буквално ме погълна, но още искам да го направя. Трябва да се върна там.
— Познавам това чувство — каза Финч. — Всеки тук го познава.
— Обадих се на татко, казах му къде съм и какво направих вчера. Той нямаше представа. Дори не знаеше, че съм се включил в експедицията.
— И той какво каза?
— Каза ми, когато стигна на върха, просто да изрека неговото име и името на мама.
Тя пак се усмихна.
— И каза, че се гордее с мен. Сигурно ми го е казвал и преди, но нямам никакъв спомен за това. Нито предполагам кога може да е било.
— Продължавай — каза след малко Финч.
Сам вдигна вежди.
— Има още нещо, нали?
— Той падна — каза Сам.
Ставаха почти десет години оттогава. Сам не беше там, когато се е случило, разбира се. Той отдавна ясно бе показал, че не иска да се катери, нито с баща си, нито с когото и да било. Майкъл бил сам. Той така предпочиташе — да се катери сам и без осигуровка.
Не става дума за безопасност. А за чистота.
Катерил се неосигурен по една колона, следвайки маршрут, който сам измислил и нарекъл Джем Тудей. Пукнатината била съвсем малка, само колкото да пъхне върха на пръстите си, и продължавала вертикално нагоре към издатина на двадесет и четири метра от земята. За Майкъл Макграт това беше като спокойна следобедна разходка, защото той обичаше високите скали на „Йосемити“ и копнееше за трудното изкачване по стотиците метри на замръзнал водопад в Аляска.
Той се опитал да прехвърли пръстите си от вертикалната цепнатина към миниатюрна опора извън полезрението му, върху издатината над него. Нямало как да успее, освен ако не подскочи нагоре и не се вкопчи в невидимата пукнатина.
Когато няма начин да продължиш нагоре, освен като се откажеш от сигурността на съществуващите опори, алпинистите говореха за отдаване. „Отдай се, синко — помнеше Сам как викаше баща му отгоре или отдолу, докато той се опитваше да намери сили за подобна маневра. — Трябва да се отдадеш.“
В този топъл неделен следобед, при изкачване, което бе правил десетки пъти, Майкъл се беше отдал твърде късно или твърде колебливо и пръстите му пропуснали опората.
Паднал от двадесет и четири метра на земята и останал да лежи там.
Това беше черната, клатушкаща се фигура, която Сам виждаше в повтарящия се сън, и неохотно си представяше отново и отново, твърде често оттогава. Никой не видял падането, но то се беше отпечатало съвсем живо и неизличимо в съзнанието на Сам.
Майкъл имаше счупване в основата на гръбнака и доста други наранявания. Лежал неподвижно и в агония почти час, преди двама туристи да го открият. Местността не беше често посещавана и той бе извадил късмет, че не е лежал там по-дълго.
Сам тогава беше първокурсник в университета. Беше излязъл да тича, а съквартирантът му се бе прибрал за уикенда. Първите новини за инцидента получи като телефонно съобщение, прието от непознат, който живееше надолу по коридора, и закачено с кабарче на вратата на стаята му. Обади се в тази болница, на този номер. Говори с доктор Шапиро.