— Не се концентрирах — каза с горчивина Майк, когато Сам се появи до леглото му. — Само веднъж приех уменията си за даденост.
Майкъл се прибра в старата къща в Уайлдинг в инвалидна количка. Отначало сам се грижеше за него, вдигаше го, за да го качи на леглото или на тоалетната чиния. Напусна колежа и с неохота, която се срамуваше да си спомни, се приготви да се посвети на грижите за един гневен и сакат мъж. Намери си работа като търговец на компютри в един голям магазин в другия край на Уайлдинг.
Но не беше включил в сметките си желязната воля на баща си.
Майкъл проходи отново, една предпазлива стъпка от стола до кухненската маса и после втора, след това със замах на силните си ръце и рамене и плъзгане на краката стигаше от леглото до стола. Продължаваше дори когато изпитваше силни болки, изтласкваше се от стола до масата в занемарената кухня.
Но атмосферата в къщата заплашваше да отрови и двамата. Сам страдаше от клаустрофобия и от острия език на баща си. Майкъл знаеше, че никога няма да се катери отново; докторите бяха песимисти дори по отношение на шансовете му да ходи без чужда помощ, и безсилието и гневът намираха отдушник в недоволството от сина му.
Сам се спасяваше чрез бягането. Пробяга стотици километри, като се принуждаваше да покрива все по-големи дистанции за по-кратко време и поддържаше усилено концентрацията си. Когато се връщаше, откриваше баща си замислен в стола или пристъпващ с болка, тътрейки крака, и веднага го завладяваше импулсът да излезе отново и да избяга възможно най-далече от него.
Постепенно Майкъл си върна контрола над долната половина на тялото си. Научи се да ходи из къщата с помощта на патерици, после с два бастуна, накрая само с един. Започна пак да шофира, до бакалията или в града. Един ден внезапно каза:
— Върви.
— Къде да вървя?
— Върни се в колежа. Нямам нужда от теб тук.
Година след инцидента Сам продължи образованието си. Спортната му стипендия не беше закрита и той се отплати за доверието като спечели орегонския щатски шампионат и серия от национални състезания. Не беше лесно да споделя тези победи с Майкъл, който таеше горчивината заради собственото си физическо пленничество като тумор в стомаха си.
Вятърът над ледника стана по-силен. Сам трябваше отново да повиши глас, за да надвика барабаненето на найлоновата капсула.
— И това беше положението. Аз не исках да се катеря вместо него, а него не го беше грижа за нищо друго — заключи Сам.
Финч бе изслушала внимателно всичко това, като го гледаше в лицето.
— На мен ми се струва забележителен. Поне от медицинска гледна точка.
— Вероятно всичко това е заради него. През цялото време съм имал някакъв дълбоко заровен, скрит, несъзнаван, но изгарящ порив да изкача Еверест и да спечеля най-сетне одобрението на баща си.
— Много се надявам — каза Финч. — Защото това означава, че онази глупост с вечерята не е от значение.
И двамата замълчаха.
Тогава Сам хвана ръката й и я задържа, тя не се възпротиви. Той усещаше някак поотделно и много осезаемо топлите пръсти, овалните нокти и отпуснатия палец.
— Няма на какво да се надявам, нали?
— Не — отвърна тя внимателно.
— Искам да го убия.
— Не, не искаш.
— Е, добре, щом казваш.
Той пусна ръката й и тя кимна.
— Трябва да свърша някои неща, Сам. Марк Мейсън все още кашля и трябва да отида при Върн. Благодаря ти… че ми каза всичко това.
— Разбира се.
Те изпълзяха от палатката към развилнелия се вятър. Внезапно осъзнаха, че ще имат много време за разговори. Лагерът изглеждаше мъничък и уязвим на своето ледниково легло и те бяха хванати в капан тук от капризното време. Нямаше какво друго да сторят, освен да се свият и да чакат то да се оправи.
Финч се уви във ветроупорното яке. Снегът пареше лицето й. Видя Ал да разговаря с Джордж, но гледаше право към нея, само на няколко метра, със сняг по качулката и раменете на парката и скреж по наболата черна брада. Беше се върнал най-сетне от Пхериче. Джордж го потупа пак по рамото, вдигайки сняг, и те влязоха заедно в столовата. Лъч светлина озари за миг покритите със сняг скали по ледника.
Финч ги последва в палатката. Всички бяха там освен Сам и Върн, седяха до голямата маса и чакаха да стане време за вечеря. Двама или трима четяха, Кен и останалите играеха карти. Ал се беше отпуснал на един стол в края на масата.