Финч тръгна право към него и сложи ръка на рамото му.
Веднага осъзна как всички притихнаха и ги погледнаха, а после сякаш чу шепота на заключенията, които си направиха.
Добре. Тя искаше да знаят. И след това забрави за всички, освен за Ал.
Той отвърна на жеста й, като я стисна за китката, погледна я право в лицето и каза:
— Той ще се оправи.
— Това е добре.
— Благодари за това, което стори.
— Струва ми се, че беше твърде недостатъчно. Ами ти?
— Пътят беше дълъг.
Разделиха се. Финч усети как всички забързано подновиха заниманията си, сякаш не са забелязали нищо. Санди Джаксън се подхилкваше над картите си. Тя седна до масата и разхвърляния разговор около нея продължи. Сам и Върн влязоха заедно. След няколко минути момчето на готвача се появи с вилици и ножове, следвано от Дорче с храната.
Върн не хапна почти нищо.
— Утре ще съм добре — настоя той пред Финч.
Всички други се заеха с храната.
На брифинга след вечеря Джордж им съобщи прогнозата за времето.
— Очакват ни два или три лоши дни. Това означава, че ще останем тук, както всички знаете. Имаме късмет, че не сме по-високо в планината. Възползвайте се от възможността да си починете и си пазете силите.
Имаше още много алпинисти от другите групи по лагери чак до Южното седло. Вятърът и студът на такава височина бяха страховити. Спорадични новини идваха по радиото до различните бази и циркулираха из лагера. Щели да се опитат да изчакат в палатките, докато бурите отслабнат.
— Ал?
Той се наведе напред. Сам го гледаше неохотно, но неспособен да попречи на погледа си да се отклонява към него, всеки път щом Ал извърнеше очи.
В този човек имаше някакво вътрешно спокойствие, което се отразяваше на обветреното му лице. Той не беше безучастен, изражението му леко реагираше на разговорите около него, но бе резервиран. Притежаваше значително присъствие, без да издава нищо от себе си.
Финч беше права, Сам не го мразеше. Искаше, но всъщност изпитваше по-скоро уважение.
— Както всички знаете, Анг беше сериозно, но не и критично ранен вчера. Сега е в Пхериче и получава медицинска помощ. Благодаря на всички за помощта ви в планината. Чухте прогнозата за времето. — Замълча и наклони глава към воя на вятъра. — Още щом утихне, ще се върнем в Първи лагер и ще прекараме нощта там. Същите групи като предния път.
Сам отвори уста да зададе същия въпрос като преди, но Ал го спря с поглед.
— Някой има ли да добави нещо по същество?
Никой не проговори.
— Добре. Не губете концентрация.
Кимна, за да ги освободи. Хората започнаха да отдръпват столовете си и да стават от масата.
— Имаш ли минутка? — обърна се Ал към Сам.
— Разбира се.
Ал кимна към изхода на палатката. Сам се изправи и го последва навън. Беше твърде ветровито, за да разговарят спокойно, и Ал посочи комуникационната палатка. Щом влязоха, той каза без предисловия:
— Някога преди слагал ли си котки на краката си?
— Да. Но беше отдавна.
— На мен не ми се стори така.
— Съжалявам за това. Мислех си, че после се справих доста добре.
— Не искам никой да се прецака горе.
— Да. — Сам удържаше гласа си спокоен, опитваше да се овладее.
— Ти каза, че си алпинист.
— Всъщност казах, че съм силен и имам желание.
Ал се вгледа в него.
— Защо си тук?
— Не мисля, че това ти влиза в работата.
— Аз водя тази експедиция, хлапе. Всичко, което се случва тук, е моя работа.
Това „хлапе“ беше виновно. Както и мисълта, че Финч обича този мъж, по напълно непонятни причини.
Гневът и унижението изпълниха Сам. Той стисна юмрук, замахна и удари Ал в лицето. Ал отвърна на удара, но много по-успешно, и Сам залитна настрани към масата със сателитния телефон и радиото. Всичко по нея се плъзна и разклати и Ал спокойно посегна да я задържи. Примигващ и дишащ тежко, Сам опипа челюстта и бузата си, като се чудеше колко ли кътника е изгубил. Имаше чувството, че на лицето му зее рана. Стовари се в стола на Джордж.
Когато се увери, че комуникационното оборудване е в ред, Ал сложи ръка на темето му и завъртя главата му, за да огледа пораженията.
— Малко те натъртих. Ще оживееш. Дори пак ще си същият хубавец.
— Заради… заради нея ли го направи? — промърмори Сам, като опипваше с върха на езика венците си.
Ал пъхна ръце в джобовете на якето си, обмисляйки внимателно въпроса.
— Аз ли? Не. Кажи ми, заради нея ли си тук? Можеш да си честен. За мен няма никакво значение.