Финч лежеше в пухения пашкул на спалния си чувал и четеше на светлината на челника си. Когато помръдна, лъчът проблесна в зелено по найлоновата стена до лицето й. Тя чу как някой върви по заснежените камъни наблизо, после един глас прошепна, за да не я стресне:
— Будна ли си?
Беше Ал.
— Може ли да вляза за минутка?
— Разбира се.
Той отвори палатката и пропълзя вътре, огромна тъмна грамада в накъдрените концентрични кръгове на лъча на фенерчето. Финч се премести на постелката си и той легна до нея. За минута и двамата се вслушваха в дишането на другия. После Ал я прегърна и свали челника, отметна косата й назад, за да може да я целуне по челото. Кожата му и наболата брада бяха студени.
Финч притисна устни към бузата му, бездиханна от близостта му.
— Защо дойде? — прошепна тя.
Усети как всички малки мускулчета по лицето му заработиха заедно, за да изобразят усмивката му.
— Не ме ли искаш?
— Знаеш, че не е така.
Знаеше. Тя питаше за друго — за всички очи и уши около тях. Шерпите бяха суеверни относно поведение, което може да обиди планината; западняците можеха да оспорят авторитета на Ал, ако изглеждаше, че отделя време и внимание за нещо друго, освен за задачата да ги заведе до върха.
Усети топлия му дъх в ухото си.
— Просто исках пет минути с теб. Само това. Миришеш хубаво.
От него се носеше миризма на дим и пот, която покриваше другата, по-интимна чиста миризма на кожата му, която тя така и не забрави през петте години раздяла. Искаше да го оближе. Тялото й изтръпна в капана на спалния чувал. Не мислеше, че някога е искала нещо толкова много, колкото искаше Ал сега.
— Ти също.
Фенерчето беше заровено под една гънка на найлона. Те бяха в мрак, неподвижни, скрити и все пак открити за ушите на нощта и свирепите студени звезди.
Устата му откри нейната.
След целувката той каза:
— И двамата имаме работа за вършене. Няма да разполагаме с много време през следващите две, може би три седмици.
— Зная.
— Но сигурно да обявя почивка точно преди атаката на върха. Може би тогава ще се върнем долу за една-две нощи.
Тя притисна устни в неговите, за да го спре.
— Няма значение. Ще имаме много време след това.
Ал не отговори. Изведнъж я обхвана страх, който прокара студения си пръст по пламналото й лице.
— Ал?
— Да. Тук съм. Нека те докосна.
Той прокара ръце по тялото й, скрито от катовете дрехи. Финч отпусна глава назад и въздъхна дълго и сладко.
Ръката на Ал спря за миг. После той се премести и седна.
— Ако не си тръгна сега, няма да мога да спра. Ако остана тук цяла нощ, какво ще си помислят Рикс и твоето американче?
Тя прие разстоянието, което той остави между тях, както бе правил и преди, точно когато изглеждаше, че вече нищо не може да ги раздели.
— Ти ли го удари?
— Кого, Рикс ли? Ще ми се да бях.
— Не Рикс.
— А, да, но всъщност той ме удари първи.
— Защо?
— Не се изказах похвално за работата му.
Финч се закашля от неволно избухнал смях.
— Лека нощ — каза Ал. Целуна я отново бързо и коленичи. — Слушай, дойдох да ти кажа нещо. Щастлив съм, че дойде на тази експедиция. Знам, че звучи блудкаво, но това е истината и не мога да измисля други думи за нея. Искам и ти да си щастлива, наред с другите неща, които знам, че изпитваш.
— Щастлива съм — каза простичко Финч.
— Обичам те — рече той, за първи път. После се измъкна заднишком от палатката. Закопча капаците внимателно и отново я остави в самота.
Утрото беше ясно и спокойно. Когато слънцето изгря, двамата френски алпинисти се появиха, две сякаш неподвижни точици на ослепителния снежен гребен над западния склон. Повечето алпинисти от другите експедиции се бяха насочили към ледопада доста преди зазоряване, но намалялото населен ние на базовия лагер ги гледаше и чакаше.
Към един и десет по обед се чу вик от френските палатки и хубавият управител излезе тичешком на слънчевата светлина. Двамата алпинисти тъкмо се бяха обадили по радиото. Били на върха. Това бе първото успешно изкачване за сезона. Финч и Сам затанцуваха по скалите, преди да плеснат ръце. Дорче приготви пържени картофи и къри с месо за празничен обяд, а Рикс седна ухилен до Ал, когато Марк Мейсън извади апарата си за групова снимка.
На следващата сутрин, в четири часа, двете групи пак започнаха изкачването. Стигнаха до Първи лагер на върха на ледопада по обед. Следобед изкачиха половината път до циркуса, над широкия склон на ледника, после се върнаха и се приготвиха за дълга вечер в претъпканите палатки. Прекараха неспокойна нощ, заслушани във въздишките и мърморенето на другарите си и копнеейки за сън.