Осма глава
Слънцето беше над тях, огромно бяло око в суровото небе. Към обед Финч вече не можеше да понася блясъка и жегата и спря до купчина камъни, която предлагаше малка ивица сянка. Вдигна ръка към Садик, нейния водач, и когато той спря двамата носачи, които ги следваха, също спряха послушно. По-възрастният веднага свали раницата от гърба си и започна да рови в чантичката на кръста си за тютюн, с който да напълни глинената си лула.
— Бих искала да си почина, Садик. Може би да пийна и хапна нещо? — каза Финч.
Водачът кимна. Той беше с младата американска дама от две седмици по склоновете на долината Хуши в Каракорум и през превала Гондогоро Ла към Конкордия. Сега бяха в самия планински амфитеатър, под високите върхове по границата между Китай и Пакистан. Самотният бял масив на К2 се издигаше величествен и сияен на фона на небето точно пред тях.
Лекарката вървеше упорито вече дванадесет дни. Не беше съвсем редно млада, неомъжена западнячка да прекосява сама тези места, мислеше си Садик, дори при безукорното водачество и защита на човек като него, но издръжливостта и силата й бяха безспорни. Тя беше корава като всеки мъж и спечели уважението му. Ако дамата искаше да си почине сега, високо на ледника Балторо и съвсем близо до базовия лагер на К2, то тя си беше спечелила правото на това.
Финч също свали раницата си и седна в ивицата сянка до скалата. Ледникът представляваше хаос от голи скали, мръсен лед, чакъл и навят сняг. Тя протегна крака и облегна глава на камъка, въздъхвайки с такова задоволство, сякаш той беше пухена възглавница.
Взираше се във високия връх. К2. Втори по височина, но изкачването беше много по-трудно и опасно от обичайните маршрути по Еверест. Сега беше толкова близо до него, колкото някога щеше да стигне, и той все още привличаше очите и въображението й.
Тя не чуваше тихия разговор на носачите, докато палеха примуса, за да загреят вода. Тя бе потънала в мечти, а Садик надзираваше варенето на чая в канчето и после го наля в чашата й.
И все пак чу гласа на мъжа така ясно, сякаш се вряза в главата й. Дълго след това не само думите, но самият звук, отделните тонове, вибрираха тихо във вътрешното й ухо.
Той зададе рязък въпрос, сякаш това бяха първите думи, които произнасяше от дни.
— Може ли малко?
Говореше с британски и с още някакъв, неизвестен за нея акцент.
В следващия миг тя погледна да види откъде идва гласът и го видя, с гръб към обръча на планината, а слънцето напичаше силно главата му. Първото й впечатление бе за черна брада, която закрива изпито лице с изпръхнала от времето кожа. Садик се изправи и махна закрилнически пред нея. Носачите се приближиха към оставените раници.
Той видя подозрението им и каза:
— Само искам да пийна. Жаден съм.
— Ето.
Финч се изправи и му подаде чая, който още не бе опитала.
Той взе тенекиената чаша с две ръце, явно за да ги стопли въпреки силното слънце. После изпи чая на една дълга глътка. Сухожилията на врата му се изопнаха и Финч видя, че е много слаб, почти мършав.
Той й подаде празната чаша.
— Благодаря.
— Искате ли още? Нещо за ядене?
Устните на Садик се изопнаха в тънка линия.
— Какво можете да отделите?
— Сушен плод. Солети. Консервирани и пакетирани неща. Няма голям избор. Запасите ни привършват.
Мъжът прокара ръка по лицето си. Беше изтощен. Тя направи жест на Садик да напълни пак чашата.
— Благодаря — повтори мъжът. Устните му бяха силно напукани.
— Можем да си го поделим — каза Финч. И без да крият крайното си неодобрение, спътниците й отидоха да приготвят храна. Керосиновият примус съскаше в краката им.
Мъжът носеше огромна раница на гърба си. Финч я посочи.
— Свалете я и седнете да си починете.
Той го направи някак разсеяно, сякаш вниманието му бе насочено към нещо друго. Седна малко встрани, облегна се на скалата и извърна лице към планината. Не се взираше във високия връх, както бе направила Финч — със страхопочитание и възторг. Той го гледаше невиждащо, сякаш би гледал и нанякъде другаде, ако можеше, но знае, че очите му винаги ще се връщат отново към него.
— Алпинист ли сте? — попита Финч.
— Бях — отвърна рязко мъжът. Нищо в него не предразполагаше към разговор и тя не направи повече опити. Той взе чиния с консервирана риба тон и картофено пюре, която Садик му подаде през Финч, и започна да яде. Изяде всичко, без да показва наслада, ядеше, защото знаеше, че трябва, а не с удоволствие и апетит.