— Благодаря — рече за последно, когато изяде всичко. Изпи още една чаша черен чай и прие шепа сушени кайсии от Финч.
Пъхна ги в страничния джоб на раницата си, после пак я нарами на гърба си.
— Можем ли да ви помогнем с нещо друго? — попита тя.
— Не. Трябва да се махна, това е. Просто трябва да се махна оттук.
Той се обърна, раницата се килна за миг настрани, преди той уморено да я изправи с рамене и да затегне ремъците. Финч го гледаше как се отдалечава. За мъж, който беше на ръба на физическите си сили, се движеше много бързо. Докато Садик и носачите му разчистят остатъците от храната и да разглобят примуса, мъжът вече беше само точица на ослепителния ледник.
— Опасен тип — прошепна Садик.
— Не, не мисля. Отчаян може би, но не и опасен.
Два дни по-късно Финч и спътниците й стигнаха до град Скарду. Това бе краят на тяхната експедиция заедно. Носачите получиха парите си и тръгнаха веднага към селата си в долината Хуше. Финч очакваше един нает джип да я откара по магистралата от Каракорум до Исламабад, където щеше да се качи на самолет за дома. Но се оказа, че с джипа има малък проблем. Може би се беше развалил по пътя или пък друг пътник го бе наел за по-добра цена. Садик не беше сигурен, или пък не искаше да й разкрива цялата истина. Възможностите й бяха да чака, да се качи на стоп на друга кола или да се довери на местния автобус. След като премисли алтернативите, решението да изчака не беше чак толкова трудно. По-гъстият въздух на тази по-ниска височина я караше да се чувства силна. Лесно можеше да изчака няколко дни.
Садик я увери, че и той ще остане, за да се погрижи за нея и да я предаде на шофьора на джипа.
— Скарду е опасно място — каза той мрачно, но подръпваше притеснено мустака си, докато говореше, и извръщаше очи настрани. Финч предположи, че сигурно го очаква друга група и той се тревожи да не изгуби поръчката.
Беше й намерил къде да отседне. В една двуетажна сграда от кирпич и камък с покрив от гофрирана ламарина. Под него през деня беше горещо, а нощем — студено, но Финч си имаше малка ниша на горния етаж и дървено легло с опънати между подпорите въжета вместо матрак. След нощите лагеруване високо на глетчера това беше почти лукс. Къщата изглежда бе собственост на няколко поколения жени. Най-възрастната по цял ден седеше в сянката на прага, плътно опакована с черни дрехи, междинното поколение метеше, чистеше и приготвяше храната съгласно взискателните й стандарти, а онези, които бяха твърде малки, за да помагат, играеха в прахта на двора сред кльощавите пилета. Имаше места в града, които не изглеждаха надеждни убежища, но Финч се чувстваше добре тук.
— Искам да тръгваш, Садик. Знам, че имаш работа. Аз съм силна жена, нали знаеш?
Той й беше казал това, леко високомерно, в края на пътуването.
— Невъзможно, мадам — започна той. — Най-важна е репутацията ми.
Но това беше само форма на пазарлък. Садик беше отворен за убеждаване. След час преговори той наистина си отиде, добре платен и запазил неохотното си изражение до самия край. Не й стисна ръката на тръгване, вместо това се поклони официално.
— Желая ви безопасно завръщане в Америка.
— Канада — поправи го внимателно тя, не за първи път.
Усмивката му беше широка и нежна, и напълно неразбираща. Тя съжаляваше, че той си тръгва. Беше й приятел и семейство по време на целия преход и се грижеше добре за нея.
Финч тръгна от къщата по хаотичната главна улица към реката. Животни, хора и коли се движеха около нея, носеше се глъчка на неразбираем език. Тя се почувства самотна на това изолирано място.
Излезе на малко открито пространство, не точно площад, но сух участък пръст под недоразвити кайсиени дървета, където седяха двама-трима старци с лули. Още една фигура седеше до тях, неподвижна, загледана в нищото. Мъжът от ледника.
Финч спря на метър от него и попита:
— Добре ли сте?
Лицето му беше само падини и сенки. Погледна я стреснато. Тя пристъпи напред, без да мисли, наведе се над него и го погледна в очите.
— Можете да говорите с мен.
Нещо потрепна зад маската на брадата и изпръхналата кожа. Последва дълга тишина.
— Той умря — рече мъжът.
— Кой умря?
— Не можах да го спася.
Три момчета с парцаливи безцветни дрехи притичаха покрай тях. Прашна топка пърпореше между краката им, а едно кльощаво куче търчеше подире им.
— Кой умря? — настоя тя.
Той прокара ръка през лицето си, същият изморен жест, който бе видяла и на ледника.