— Един приятел. Най-старият ми приятел. Изкачвахме се и тогава той умря.
Топката отскочи в прахта, съвсем близо до тях, и децата хукнаха след нея, после спряха рязко и се вгледаха в западняците. Финч улови топката с върха на обувката си и я ритна леко към тях.
Мъжът внезапно се изправи:
— Елате да се поразходим.
Тръгнаха тихо по калното дефиле към реката и после започнаха да се разхождат по брега. Водата беше млечнобяла и фучеше шумно в каменната си клисура. Имаше един вир, в който жените сапунисваха дрехи на камъните близо до брега. Финч осъзна, че мъжът се взира в нея, сякаш я е забелязал за първи път.
— Какво правите тук?
Тя отговори бавно, със спокоен и тих глас, само колкото да я чуе над шума на водата. Той искаше единствено да слуша някого; нямаше значение какво му казва. А тя му каза за прехода от Гондогоро до К2 и Конкордия. Обясни, че е работила една година за ЮНЕСКО по програма за имунизации и медицинско образование в селските райони на Балучистан. Този преход беше лично нейно приключение, преди най-сетне да се прибере във Ванкувър, за да се присъедини към своя бивш колега от университета Денис Фрейм в медицинската му практика. Не спомена, че през последните осем месеца е живяла с агроном на име Майкъл Дикинсън, защото това беше вече приключило. Накрая каза на непознатия името си.
Той изслуша всичко и когато тя замълча, като че ли се стегна с огромно усилие на волята.
— Извадих късмет, че ви срещнах на ледника, Финч Бюканън. Нямах храна и бях на края на силите си.
— Какво се случи?
Той погледна надолу към лицето й.
— Казахте, че мога да говоря с вас.
— Така е.
Вече бяха извън покрайнините на Скарду. Над пътеката надвисваха покрити с мъх клони, а въздухът бе наситен с аромат на тинтява. Мъжът, чието име тя не знаеше, вървеше бързо, пришпорван от образи, които тя не можеше да види. Искаше да го спре, да обхване с длани лицето му, да го накара да я погледне в очите. Не се запита какви са тези импулси. Сториха й се естествени. От мига, когато той поиска чай сред скалите и леда на Балторо, гласът му звучеше в главата й.
— Със Спайдър се познаваме от деца. Бяхме заедно в началното училище. Майка му и баща му живееха на две улици от нас.
Слабият акцент, който я бе озадачил, защото не можа да го определи, за миг стана по-силен и й напомни за Джон Ленън. Как седи пред пианото и пее „Представи си“ пред микрофона. Това беше. Ливърпул.
— Заедно се учихме да се катерим. Бягахме от училище и хващахме стоп до Ланберис. Летата изкарвахме в Шамони, преживявахме с овесена каша и остатъци от кафенетата, и каквото успявахме да откраднем. Казвахме си, че ще изкачим К2. О, мамка му! Мамка му! Копелето умря.
Изкрещя последните думи. Препъна се и притисна длани към очите си. Плачеше.
Финч го хвана за ръка и го поведе към една скала, на която можеше да се седне. Прегърна главата му и я притисна към себе си, а вибрацията на стоновете му отекваше в гръдния й кош. Опряла буза на твърдата му коса, тя вдишваше миризмата на прах и пот, и другата под нея, неговата собствена миризма, и мъката и гневът събудиха в нея също толкова силна реакция.
— Поплачи — каза му тя и тялото й омекна от желание към него.
Бурята беше кратка. След миг той вдигна глава и се отдръпна от нея. Избърса лицето си с ръце и когато заговори пак, гласът му беше спокоен:
— Не мога да повярвам, че го няма. Бяхме високо, но се спускахме. Бяхме превзели върха, по южния склон, както винаги сме възнамерявали. Честно изкачване.
Финч знаеше за какво говори той. Това бе фраза на Райнхолд Меснер, великият алпинист, и означаваше без кислородни бутилки, без носачи, без фиксирани въжета или предварително установени лагери и купчини провизии. Просто двама мъже, вързани с въже, като ранните алпинисти, се изкачват и зависят един от друг в съвършена симбиоза. Тя знаеше и че южният склон е три хиляди и петстотин метра почти вертикална скала и лед, прорязана от клисури, които заплашват с лавини, над които са надвиснали назъбените мечове на ледника. Това бе начинание, за което се изискваше огромна смелост и самоувереност. Успехът би бил постижение, каквото дори не можеше да си представи. Но явно те бяха вярвали, че могат да го направят, и бяха успели.
— Слизахме пак по реброто Абруци и времето се влоши. Спайдър се движеше все по-бавно и по-бавно. Каза, че не може да вижда добре. Реших, че е само дезориентация от изтощението. Без съмнение и аз самият не мислех много ясно. Вятърът беше свиреп и нов сняг покриваше следите ни. По това време вече бродехме безцелно и знаехме, че ни очакват сериозни неприятности, ако продължаваме така. Имахме лека палатка и аз реших да направим бивак. Всъщност нямаше какво друго да сторим. Опънах палатката и се свихме вътре. Спайдър клатеше главата си наляво-надясно и все повтаряше, че не вижда нищо. Дойде буря. Вятърът ви цяла нощ и през следващия ден и отслабна чак по мръкване. Вече бяхме останали почти без храна и с много малко гориво, затова не можехме да стопим сняг, за да пием. Спайдър през цялото време лежеше неподвижно в спалния си чувал. Реших да се опитаме да слезем по тъмно до лагера на някакви испански алпинисти и да ги помолим за помощ. Казах му да се приготвя за тръгване.