— Това е базата. Наехме камиона от един стар приятел, който живее в Карачи, и дойдохме тук. Искахме да пътуваме икономично, с малко багаж.
Той извади една бира, отвори я и я подаде на Финч. Тя отпи от сребристата пяна.
— Искаш ли да хапнеш?
— Да, ако и ти ще ядеш.
Ядоха боб и кренвирши от тенекиени чинии, седнали един срещу друг на пода на камиона.
Докато пиеха още бира, Ал извади от джоба на якето си ножче и часовник, уви ги с носна кърпа, и ги прибра в металната кутия. Каза й, че са на Спайдър и ще ги отнесе на семейството му.
— Едно момче — отговори на неизречения й въпрос. — На четиринадесет е.
— А ти?
— Имам дъщеря, с година по-малка от неговия син. Моли. Ти омъжена ли си? — Погледна към пръстите й, свити около бирената кутия.
— Не.
Беше странно да споделят такава основна информация след всичко случило се между тях.
От същия джоб, от който бе извадил часовника и ножчето, Ал извади и стар карабинер, сребрист и излъскан от употреба. Завъртя винта с палец и показалец.
— И това е негово. Има го от двадесет и пет години, носеше го навсякъде със себе си, за късмет. Мисля, че би искал аз да го задържа.
Поседяха тихо за миг, осъзнавайки, че вече е много късно. Градът беше утихнал, ако не се брояха кучетата, които лаеха към небето.
— Ще останеш ли? — попита той.
— Да, ако ме искаш — отвърна тя, без да се замисли.
Той разви двата надуваеми дюшека и ги сложи между седалките. Мястото беше така тясно, че те се застъпиха почти напълно. Имаше и два обикновени спални чувала. Финч предположи, че двамата са взели със себе си олекотените чували в планината. Спайдър сигурно още бе увит в своя. Ал духна лампата.
Легнаха и се завиха с един от спалните чували. Лицата им се докосваха и Финч усети, че той трепери. Прегърна го и го задържа, докато треперенето спре. Дъхът му излизаше бавно и стабилно, и той почти веднага заспа дълбоко от изтощение.
Финч също заспа. Нямаше представа кога точно се събуди отново, но знаеше, че и Ал е буден. Устните им се срещнаха.
Той си въобрази, че усеща някаква неохота у нея, каквато тя не изпитваше.
— Спайдър е мъртъв — каза той, гласът му прозвуча също като първия път, когато го чу. — Ние сме още живи.
В отговор тя хвана ръката му, сложи я на катарамата на колана си и започнаха да се разсъбличат. Желанието ги обгърна. Подпорите на седалките ги ограничаваха от двете страни и Финч си удари главата, когато изви хълбоци към него. Миризмата на машинно масло и на прашните спални чували бе така плътна в ноздрите й и мракът бе така изпълнен с остри ръбове и отекващ метал, но тя искаше той да я люби вечно.
След това заспаха отново, сред купчина от влажен найлон и разкривени дюшеци.
На сутринта Финч отвори очи и се втренчи в брезентовия тунел над главата си и в петната слънчева светлина по него. Мястото до нея беше празно.
Тя изпълзя на четири крака, смръщи се и притисна с пръсти цицината на тила си. Споменът как се бе появила още беше в слабините и вътрешностите й, физическо удовлетворение като ленива тежест, която отрича всякакво разкаяние или съжаление. Не сега. Тя изпълзя до отвора и се вгледа в утринната светлина. Ал седеше на земята с тенекиена купа вода пред облегнато на камък огледало. Беше обръснал почти половината си брада.
Финч се засмя при тази гледка и той веднага вдигна очи, на лицето му се появи усмивка, която засили още повече странния контраст между бледата кожа и рошавата чернота, и Финч се засмя още по-силно.
Той се изправи и обърна лице наляво-надясно, за да го огледа тя добре.
— Какво мислиш?
— Май брадата ми харесва повече. Мисля, че трябваше да я оставиш.
— Майтапчийка.
Ядоха боб и кренвирши и за закуска, като замениха бирата с чай.
— А сега какво?
— Трябва да отида до Исламабад, за да съобщя официално за смъртта на Спайдър. После ще откарам камиона обратно на Стю в Карачи. Ще дойдеш ли с мен?
— Да.
Финч имаше няколко дни, преди най-сетне да тръгне към дома. Пътуваха на юг, далеч от планините, седнали на разкъсаните седалки в мазната кабина на камиона. Бяха на път от три дни. Разговаряха високо, за да надвикат боботенето и воя на двигателя, като разкриваха още от своята история. Не споменаха нищо за бъдещето. На Финч й се искаше, но Ал не й даде никакъв повод за надежди. Тя научи, че бракът му не е от лесните и че алпинизмът е отворил пропаст между него и жена му, която можеше единствено да се разшири още повече сега, след смъртта на Спайдър. Но това беше всичко. Просто споменаване на един тъжен факт. Нямаше „ако“, нямаше „може би“ някой ден…