По някакъв начин беше облекчена. Така щеше да й е по-лесно да се справи с внезапната, задушаваща сила на копнежа по него, след като знаеше, че той ще бъде прекъснат с края на това пътуване през прахта и жегата на Пакистан.
Ал вече почти не говореше за смъртта на приятеля си. След като показа мъката си до реката в Скарду, той я прибра в себе си и се справяше с нея сам. Финч знаеше, че точно това се случва, защото докато лежеше до него нощем, чуваше ужаса на неспокойните му сънища. Отказът му да я включи или да признае това на сутринта беше най-красноречивият знак, че е самотник и има много силна воля.
Само веднъж се опита да го предизвика:
— Защо вече не говориш с мен за това? Да не се срамуваш, или нещо подобно, че ми позволи да видя страданието ти там?
Той я погледна право в очите.
— Каза ми: „Можеш да говориш с мен“. Помниш ли?
— Да, помня.
— Знаех, че мога още щом те видях, и ако не се беше появила там, пред мен, не знам какво щях да правя. И затова говорих с теб. Благодарен съм. Ти дойде с мен и остана и аз никога няма да го забравя. Но не може да продължава до безкрайност. Не се срамувам от нищо, освен че не можах да спася живота на приятеля си. Никой не би могъл. Някои алпинисти оцеляват, други умират, а други хора продължават живота си. Трябва да продължиш напред.
Финч искаше да му отговори, че не е толкова просто. Любовта и скръбта на хората са объркани, неопределими и изненадващи, не можеш да ги определяш съгласно собствените си желания. Но тя не каза нищо, само гледаше през предното стъкло към сиво-кафявия пейзаж, една камила се взираше в пътя, а група жени вървяха, понесли извити гърнета на главите си.
Те минаха през Мултан, Сукор и Хайдерабад. Нощем лягаха между седалките и се оттегляха чрез секса и интимността към безмълвието и забравата на съня. Последната от петте нощи прекараха в замайващ лукс в бял, подобен на сватбена торта хотел в Карачи.
Лежаха в дълбока вана, пълна с гореща вода, насред бяла мраморна баня, ослепително чиста и подредена.
— Това е нашият меден месец — каза Ал. Сапуниса кожата й и изми мръсотията от китките и коленете й.
— И нашата лебедова песен.
Той я вдигна от водата и я отнесе в спалнята. Голямото легло изглеждаше твърде обширно и твърде меко след дюшеците между седалките в камиона. След като се любиха, Ал я прегърна и я гледа много дълго. Заспаха и когато тя се събуди посред нощ, беше объркана и не го откри до себе си. В камиона, когато се пробуждаше от неспокойния сън, той винаги беше до нея. Тя се протегна още малко и ръцете й докоснаха извивката на рамото му. Беше заспал с гръб към нея и в това огромно легло се беше свил чак в края му.
Рано сутринта откараха камиона на приятеля му Стюарт Фрост. Той живееше сам в една вила, скрита от оживеното шосе от редица евкалиптови дървета. Просторните стаи миришеха на застояло и на самота. Стюарт беше нисък и блед човек, с едри ръце и длани. Физически беше пълната противоположност на Ал, но тя все пак беше поразена от приликата между тях. Тя беше в очите и в начина, по който те не издаваха нищо. И двамата си имаха своите призраци.
— Съжалявам, приятел — каза Стюарт.
Финч седна на верандата и се загледа в проблясващия трафик отвъд дърветата. Десет минути по-късно те излязоха при нея и Стюарт наля чай в чашите. След това ги откара до летището.
Самолетът на Финч излетя първи. Ал я изпрати до изхода и я прегърна за миг, преди да я пусне.
— Благодаря ти — каза той, както беше казал и на Балторо, когато тя му даде чашата си чай. Тя си бе мислила, че когато моментът настъпи, ще го пусне да си отиде и няма да погледне повече назад. Но това беше най-трудното нещо, което някога бе правила — да се обърне и да тръгна по тунела към самолета.
Това беше всичко, само пет дни и пет нощи, после обратно към обичайния им живот и пет години на раздяла.
Не беше минал нито ден оттогава, без тя да помисли за Алин Худ.
Девета глава
В техния Втори лагер близо до върха на западния циркус, алпинистите лежаха в двуместните си палатки, възстановявайки се от третото изкачване на ледопада и дългото усилие по склона на циркуса. Заедно с периодите за почивка и аклиматизация в базовия лагер, те се изкачваха вече от три седмици и половина.
Новата им цел, обявена от Ал и Джордж, беше изкачване през Трети лагер по склона на Лхотце, който сега се извисяваше черен като катран над тях, и достигане на Четвърти лагер на Южното седло. Щяха да останат на тази височина една или две нощи. После, когато аклиматизацията приключеше, щяха да се спуснат пак до базовия лагер или дори по-ниско, за да си починат, да се нахранят и поспят, за да съберат сили и да изчакат реда си заедно с другите експедиции и подходящите климатични условия за атака на върха.