Погледнаха към блестящия хаос от скали и лед. Тънка алена нишка на деветмилиметрово перлоново въже висеше непримамливо от високото. Ал развърза въжето, което ги свързваше по време на прекосяването на ледника, и го нави. Пъхна го в една кухина в леда близо до фиксираното въже, за да ги чака по пътя на връщане, закачи карабинера на червеното въже и започна плавно да се изкачва. Отсега нататък щяха да се катерят самостоятелно, разчитайки на фиксираните въжета, вместо да разчитат един на друг като по ледника.
Докато Ал се издигаше нагоре, Сам закачи своя карабинер за въжето. Взе самохвата от хамута си и го закрепи за въжето. Той се плъзна плавно нагоре, когато Сам започна да се изкачва, но в обратната посока щеше да се задейства стопиращ механизъм, който щеше да захапе въжето и да послужи като спирачка. Сам успя да забие котките и пристъпи нагоре, плъзна самохвата по въжето и пристъпи пак, като преодоляваше едва по няколко крачки. Ако искаше по-добра опора, трябваше да забие пикела си в леда. Ако се нуждаеше от почивка, трябваше да пусне самохвата и да се залюлее свободно на въжето в хамута си.
Зазоряваше се.
След час от тази процедура оптимизмът на Сам беше изчезнал напълно. Мускулите на ръцете и раменете го боляха ужасно. Всяка стъпка нагоре беше борба с липсата на дъх и тежестта на товара му. Когато набраха височина, температурата падна, вятърът започна да вдига ситен сняг от скалата и да го запраща в лицето му. Той се разтрепери. Гърлото го болеше от ледения въздух, който влизаше в свитите му дробове, а вече почти не усещаше върховете на пръстите си. Само веднъж погледна надолу, към миниатюрните цветни мехурчета на Втори лагер и после към прашинките, които представляваха Финч, Кен и останалите в подножието на склона. Опита се да й изпрати телепатично послание, смесица от предупреждения и пожелания, които просветваха без думи в ума му, преди да изчезнат в снежната струя, после се принуди да се върне към задачата си. Постави си за единствена цел да поддържа едно и също разстояние от червения гръб на Ал. Ако му се струваше, че се отдалечава, опитваше да увеличи темпото, докато главата му започваше да пулсира и дъхът започваше да гори в гърдите му.
Още колко?
Изкачваха се четири часа и накрая, когато Сам бе по-близо до пълното изтощение, откогато и да било при финиш на маратонско бягане, стигнаха Трети лагер.
Четири палатки бяха опънати на серия от малки хребети, които шерпите бяха изсекли в леда и снега на тази височина от седем хиляди и двеста метра. Двамата носачи бяха седнали на една скала вдясно, извърнали лица към новопристигналите с развеселено доволни изражения. Сам се свлече на четири крака пред най-близката палатка и започна жадно да гълта редкия въздух като давещо се куче.
— Много добре, Сам — подразни го един от шерпите. — След това високо изкачване.
— О, дом, сладък дом — прошепна Ал и хвърли раницата си между палатките.
Когато отново можеше да говори, Сам прошепна:
— Не вярвах, че ще се справя.
— О, според мен не се съмняваше особено. Сигурно е от гените. И следващия път ще е много по-лесно.
— Дай Боже да си прав.
Ал му помогна да свали товара си и му подаде бутилка топла лимонова напитка, приготвена от носачите. Сам я наклони към устата си и пи много дълго. След като изля два литра течност в пресъхналия си организъм, вече можеше да седне и да се огледа.
— Господи — прошепна той.
За първи път поглеждаше към гледката надолу, вместо към върховете. Вятърът бе утихнал и слънцето отново огряваше каньона. Пред него имаше огромно сребристо пространство, обградено от хълбоците на Лхотце. На дъното му лежаха миниатюрните палатки и подът на циркуса. Оттук ледникът изглеждаше почти гладък и почти невинен. Далеч отвъд и долу се виждаше сивата му извивка, която се спускаше от Еверест, ледопадът и базовият лагер, после долината към пасищата на яковете до Лобуче и Пхериче. Тази позиция му позволяваше да види билата на по-малките върхове, които досега се бяха извисявали в небето. Малки облачни къдели се носеха около склоновете им като прозрачни воали.
— Господи, какво нещо! — прошепна той. Беше забравил за миг възпаленото си гърло, скованите пръсти и изтощеното тяло.
Ал разпределяше и разделяше товарите с провизии. През следващите една или две седмици, докато клиентите са заети със своите собствени нервни приготовления за върха, шерпите щяха да направят няколко курса нагоре-надолу по планината, за да установят най-високите лагери. Именно с тази логистика, под формата на списъци и менюта, компютърни разпечатки с описание и на последната консерва сардини, кутия газ или пликче лимонова напитка, Джордж Хейуд се занимаваше долу в базата. Нищо не бе оставено на случайността. Сам много добре разбираше защо търговските експедиции до най-високите върхове взимат на клиентите си хиляди долари. И се беше възстановил достатъчно от сутрешното усилие, за да си спомни какъв невероятен късмет му позволи да се изкачи тук, по средата на склона на Лхотце, без заплащане.