А дали е късмет, помисли си той. Осъзна, че се е ухилил, едва когато Ал вдигна очи и изви саркастично вежди.
— Благодаря за компанията — каза той. — Но ако искаш да започнеш да топиш сняг, за да имат клиентите какво да пият, когато стигнат тук, ще е още по-хубаво.
Сам взе веднага пикела си, започна да копае сняг и да пълни тенджерата. Доста трудно успя да запали примуса, но накрая успя. Когато му остана време да огледа пръстите си, видя, че няма нито следа от измръзване. Това беше добре. Вече нищо не трябваше да се обърква. Треската за върха отново се разпали в него.
„Изкачи Еверест. Тогава ще вечерям с теб.“
Озърна се към Ал. Вече не изпитваше яростната ревност. Само желание да прави каквото се очаква от него по най-добрия възможен начин, защото този мъж внушаваше уважение.
— Благодаря — рече тихо Ал, одобрявайки работата му с примуса.
Шерпите вече бяха поели по шестстотинте метра, които ги деляха от следващата им цел на Южното седло. Двадесеткилограмовите товари на гърбовете им изглеждаха по-големи от тях самите.
Уоки-токито на Ал зави и запращя, и той го извади от дълбините на комбинезона си. Беше Джордж, от базата.
— Да, Джордж, върви добре. Стигнахме Трети. Със Сам сме тук, останалите са на път. — Той се наведе напред и се вгледа към пропастта. — Бавно, но не е зле. Още час за първите според мен. Вероятно още час за последните. Оттук ми се струва, че са Джаксън и Бюканън.
Размениха си още инструкции и информация, после Ал каза:
— Да, ето го.
За изненада на Сам той му подаде радиото. Гласът на Джордж звучеше ясно от мястото му на 2400 метра по-надолу.
— Сам? Някой тук иска да говори с теб.
Чу се още един глас:
— Хей човече, свил си ми екипировката.
Сам автоматично погледна надолу. На етикетчето на екипа му пишеше Адам Врийс.
— Адам! Как си?
— Господи, не бях добре. Но допълзях криво-ляво дотук и вече съм си наред.
Сам огледа малките палатки на техните опасни тераски от сняг, клина на Пумори и другите върхове под него. Адам беше в комуникационната палатка в опустелия базов лагер.
— Съжалявам, че ти взех мястото.
— Да, и аз. Смъкни си задника тук по живо по здраво и ще си поговорим по въпроса.
— Ще се опитам.
Той подаде радиото на Ал, който се занимаваше с някакви пакети с храна.
— Много ми е съвестно за Адам.
Ал сви рамене.
— Не си хаби силите. Случват се такива неща. Върши си работата.
След час Пемба пристигна в лагера.
— Всички добре, Ал, аз мисля.
Тед и Върн дойдоха един след друг. Едва си поемаха дъх и се стовариха пред палатките точно както бе направил и Сам, но потупаха Ал по рамото, когато ги поздрави, и приеха напитките от Сам.
— По-широко е от предишния — одобри Върн лагера, след като пресуши течността. — Тук можеш да си протегнеш краката, без да увиснат от ръба.
Кен се появи след тях и остави товар с провизии.
— Майсън не е добре днес.
Рикс се откачи от въжето. Остави пикела си на склона, вместо да го забие в снега, и той се плъзна надолу право към главата на Мейсън, преди Пемба да го хване. Рикс поклати бавно глава.
— Съжалявам. Не съобразих. Днес беше ужас. Пълен ужас.
Ал гледаше надолу към последните трима и Мингма, но се обърна за миг към Рикс.
— Ще се оправиш. Ще се наспиш довечера и всичко ще е наред.
Рикс потърка брадата си с ръкавицата. Ледени кристалчета застъргаха и запроблясваха.
— Надявам се, приятел.
Марк Мейсън правеше една стъпка нагоре и си почиваше сякаш цяла минута. На всеки две-три крачки увисваше вяло в хамута си и се разтърсваше от пристъп на кашлица. Погледна само веднъж нагоре, опитваше се да зърне лагера. Лицето му изглеждаше напълно безизразно зад визьора на очилата.
Ал извика:
— Още шест метра и край. Ще се справиш.
Ал и Пемба го издърпаха през последния метър. Той кашляше така, сякаш беше на умиране.
Изминаха тридесет минути, преди последните трима да се приближат. Финч водеше много бавно, но стабилно. Санди вървеше след нея със сведена глава, явно концентриран единствено в усилието, което му костваше всяка стъпка. Мингма се катереше търпеливо след тях с още един товар провизии, извисяващ се на гърба му.