Сам клекна в края на хребета, взираше се в червената извивка на качулката на Финч. Ал и Кен водеха Мейсън към палатката му. Накрая Финч се приближи и когато стигна до ръба, той откачи карабинера, който я свързваше с въжето, и я отведе пред най-близката палатка. Очите й бяха невидими зад очилата, но тя смъкна копринената маска от устата си и жадно започна да пълни дробовете си с въздух. Краката едва я държаха. Изглеждаше напълно изтощена.
— Браво на теб — каза тихо Сам.
Тя не можеше дори да отвърне. Той пъхна манерка с топъл лимонов сок в ръцете й и я загледа как пие. Санди се изкачи в лагера. Всички освен Мейсън си почиваха рамо до рамо в редица покрай малката издатина на убежището им. Приличаха на редица чайки, повалени от буря. Пемба и Мингма си шепнеха нещо. В Трети лагер нямаше място за тяхната палатка. Те трябваше да се изкачат до следващата издатина на тридесет метра по-нагоре и да се установят там.
— Финч?
Беше Ал, от палатката на Мейсън. Сам я видя как се отърсва от мъглата на изтощението и липсата на кислород и отново се превръща в лекар. Мина покрай Тед и Върн и пропълзя покрай Ал.
Марк лежеше настрани в жълтата найлонова капсула. Финч се смръщи, щом го видя. Още един пристъп на кашлица го разтърси, когато тя коленичи до него. Ал приготвяше кислородни бутилки с регулатор и маска. Когато спазмите утихнаха, Марк легна по гръб, сви рамене и изпъшка:
— Същата кашлица. А по-малко въздух.
Финч преслуша гърдите му и опипа челото. Чуваше някаква тахикардия, но не и пукащия, някак бълбукащ звук на течност в дробовете му. Обаче липсата му не означаваше непременно, че няма белодробен оток. Нямаше температура.
— Главоболие?
— Не — прошепна Марк. — Не повече от обичайното.
Водачите и Финч носеха комплекти за първа помощ в раниците си. Тя отвори своята кутия и извади капсула нифедипин. Марк я преглътна, без да продума. Беше достатъчно опитен алпинист, за да знае кои лекарства се взимат при големи височини и за какво служат.
— Още една след шест часа. Междувременно кислород и почивка, ще видя как ще реагираш на това.
— Май бях дотук тази година, нали?
Взе маската и с благодарност притисна черната гума към лицето си, поемайки жадно дъх. Ал нагласи притока на кислород чрез регулатора.
— Мисля, че е така — рече Финч.
— Не е нужно да решаваш сега — възрази Ал.
Тя срещна погледа му. Това беше спорната зона между тях. Никога не я бяха обсъждали, дори не я бяха споменавали, но и двамата знаеха, че я има.
Марк вече дишаше по-леко. Финч прибра капсулите и изпълзя заднишком от палатката.
Водачите и алпинистите се бяха нагласили за дългата нощ. Усилието при изкачването и по-голямата височина, до която бяха достигнали, както и изолацията в тази опасна позиция, ги караше да се превърнат в още по-сплотен екип. На този склон имаше лагери и на други експедиции, но сега те бяха далеч, а не наблъскани заедно в клаустрофобични купчини като в долните лагери. Хората от „Планинари“ си подаваха блокчета шоколад, бонбони срещу кашлица и тубички с вазелин за устни с подновена щедрост. Сняг се топеше в тенджерите над примусите и увитите във фолио готови ястия се подгряваха. След огромното усилие те бяха забравили раздразнението си и се хвалеха взаимно за постижението от деня, като обсъждаха следващото изпитание.
Щом си почина, Санди Джаксън пак живна. С Финч се свиха в своята палатка и упорито лапаха стопления боб с ориз. С напуканите си устни, разраненото гърло и несекващото гадене за Финч бе много трудно да преглъща всяка хапка. Санди отряза с ножчето си парче салам. Предложи й го с върха на ножа си и тя се задави още щом видя розовото месо и лъскавите топчета мазнина.
— Извинявай — рече той с искрено съчувствие и остави месото там, където тя не можеше да го види. — Искаш ли малко сирене?
— Благодаря. Ще ям само ориз.
— Как си?
Тя се замисли. Мъчеше я ужасна носталгия по Ванкувър, Денис и Сузи. Започваше да усеща напрежение от това, че е единствената жена в експедицията. Мъжете обикновено криеха страховете си и показваха самоувереност, но ако имаше поне още една жена, Финч може би щеше да има с кого да сподели съмненията си относно своите възможности и да получи някаква утеха. Не се сърдеше на Ал. Това му беше работата, да е водач и да поддържа духа на групата. Той бе отговорен да се грижи за всички тях и разбираемо това поглъщаше цялото му внимание. Вярно, че Сам се бе показал по-различен от останалите при малкото възможности, които бяха имали да разговарят насаме. Но това, което чувстваше тази нощ в претъпканата палатка, свряна до Санди Джаксън, беше почти задушаваща самота. Освен това не беше изпитвала такова изтощение през целия си живот, дори не бе вярвала, че е възможно.