Тя отговори:
— Не съм зле. Като се има всичко предвид. Благодаря. А ти?
— О, мамка му. Сякаш умът ми се бори с краката. Тази малка експедицийка глътна всеки долар, който имах, и още доста, които взех назаем. Ще изкача копелето, мамка му. Няма начин да се върна без снимка на върха. По бизнес причини, по лични причини, по всякакви.
За Санди тази реч се равняваше на огромно емоционално откровение. Финч кимна с разбиране.
— Но ти можеш да отидеш само докъдето ти позволи тялото.
Санди се изсмя.
— Не, мамка му. Можеш да отидеш и по-далеч, ако си твърдо решен. — Легна по гръб на спалния си чувал сред опаковки от храна, обелки от салам и мокри, смърдящи дрехи, и сплете замислено пръсти на гърдите си. Полупълната му бутилка за урина се люшна до стената на палатката.
— Само почакай и ще видиш.
Финч си погледна часовника. Малкият термометър на връхното яке показваше, че в палатката е минус пет градуса. Тя пристегна ботушите си и каишките на котките. Ако излезеше навън без тях, рискуваше да се подхлъзне от ръба и да прелети шестстотин метра до дъното на циркуса.
— Добре, както кажеш. Най-добре да ида да видя Марк.
Санди се изсмя, безпричинно.
— Винаги на поста си. Внимавай навън.
Отвън студът и жилещият, навяван от вятъра сняг я накараха да придърпа ръбовете на качулката около лицето си. Покри уста с ръкавицата си и прекоси малкото разстояние до палатката на Мейсън. Отговорността да оказва медицински грижи при подобни условия сега й тежеше повече от всичко, което бе предприемала в живота си.
Марк бе задрямал, а Рикс се беше увил в купчина връхни дрехи до него.
— На мен ли ми се струва, или е студеничко? — отбеляза шеговито Рикс.
Финч преслуша отново гърдите на Мейсън, провери пулса му и светна с фенерчето в очите му. Нямаше влошаване и дишането му беше доста по-леко.
Помисли си, че Мейсън изглежда като типичен британец, с широко, червендалесто лице и гъста, твърда и безцветна коса. Беше отслабнал по време на експедицията и едрите кости изпъкнаха под обветрената кожа.
Тя хвана ръката му и я задържа между своите.
— С тази кашлица наистина трябва да слезеш долу. Сутринта.
— Аз кашлям още от Намче.
— Знам. Съжалявам. Но тук няма да стане по-добре и може да се влошиш много бързо.
— Искам да се пробвам към Южното седло — каза той.
— Не е препоръчително.
— Все пак той си решава, нали? — попита Рикс.
— Само ако решението му не засяга и останалите, защото може да се наложи да го спасяват или да му помагат. Трябва да поговорим за това с Ал.
— Ал вече се съгласи той да тръгне утре, ако смята, че е в състояние.
— Нека той отговори, става ли? Така ли е, Марк?
Мейсън кимна.
— Аз не се отказвам лесно. Ал знае това.
Финч се поколеба. Отново неизреченото търкане между тях. Разбира се, Ал искаше да качи на върха възможно повече клиенти. Репутацията на компанията на Джордж Хейуд, както и неговата собствена като водач, зависеха от това.
— Никой не твърди, че се отказваш лесно — рече тя тихо. — Но готов ли си да рискуваш живота си заради това?
Всички тези хора, помисли си Финч, всички те имаха различни мотиви и все пак бяха набутани един до друг на този страховит скален склон от общата им амбиция. И тя включително. Докато слушаше воя на вятъра и гледаше мрачното лице на Марк Мейсън, тази амбиция й се стори крайно нищожна.
— Ще реша, след като поспя — каза той накрая.
Тя нямаше какво друго да стори, освен да изпълзи отново в мрака. Ал беше изял вечерята си в палатката, която Сам сега споделяше с Кен, и излезе в същия момент. Протегна ръка да задържи Финч, когато я нападна вятъра, който се спускаше от билото над тях. Фучеше като експрес в тунел. Тя започна да вика нещо за състоянието на Мейсън, но осъзна колко е абсурдно да се опитва да разговаря с него на тази ивица лед, с черната пропаст само на метър от ботушите й. Просто посочи към палатката на Марк и направи жест към ръба. Ал кимна. Знаеше каква е ситуацията. Лъчът от челника му се плъзна по лицето й, когато той се приближи и докосна с ръкавица скулата й. Под ребрата й се разля топлина, която сякаш се стече като порой към крайниците й.
Той отдръпна ръка и посочи нагоре. Четирите палатки и осемте членове на групата заемаха цялото налично пространство. Ал щеше да се изкачи още тридесет метра към следващата издатина и щеше да лагерува с Пемба и Мингма. Той тръгна към фиксираното въже, закачи карабинера си и започна да се изкачва. Фенерчето му създаваше миниатюрно жълто петно в снега, който вятърът навяваше от високото. Финч гледаше как мъжът, когото знаеше, че обича с всяка фибра на тялото си и с всяко кътче на съзнанието си, се издърпва по скованата от лед скала, а вятърът се опитва да го откъсне от нея и да го запрати в нищото. Страх и студ заплашиха топлината, която Ал й беше дал. Тя погледна за последно към отдалечаващия се лъч светлина, отвори палатката си и пропълзя вътре. Свали си ботушите, котките и пухения комбинезон, и издърпа спалния си чувал над всичко останало.