Найлоновата кожа над главата й плющеше и вибрираше от вятъра. Беше решила, че Санди е заспал, но след миг той сложи ръка на рамото й и го стисна леко. Това беше съчувствен и топъл жест и тя му беше благодарна.
Финч успя да поспи няколко часа, накъсвани от неспокойни интервали. В последния период на будуване осъзна, че вятърът е отслабнал. И като че ли само след миг Кен се появи при отвора на палатката им.
— Тръгваме нагоре. Джордж се обади по радиото. Прогнозата е добра, небето е ясно. Имате двадесет и пет минути да хапнете и пийнете нещо.
— А Мейсън?
— Да, и той. Казва, че е добре. Ал му позволи, ако и ти си съгласна.
Финч седна и всеки мускул в тялото й възрази, после вдигна глава. Санди се размърда и също изстена. Издишаният от тях въздух през нощта беше замръзнал по вътрешната стена на палатката и я караше да прилича на пещера на някоя зла ледена фея.
Запалиха примуса и бързо стопиха малко лед за чай, хапнаха по блокче мюсли и шепа сушени плодове. После Финч отиде до палатката на Мейсън.
Той беше блед, но дишаше по-леко и кашлицата му бе отслабнала.
— Искам да го направя — настоя. И тя се съгласи против волята си.
Групата тръгна към Трети лагер в четири сутринта, водеше Кен, а Сам беше в края на колоната. Пемба и Мингма вече се изкачваха, а Ал се присъедини към колоната, когато минаха покрай него.
Южното седло, осеяно с лагерите на другите алпинисти, беше най-страховитото място, което Сам бе виждал. Беше обширно, голямо колкото две или три футболни игрища, склонът Кангшунг се спускаше към Тибет като северна граница, а склонът Лхаса като южна. Югоизточният хребет се издигаше страховито в една посока, пътят, който водеше до далечната им цел, а в другата посока беше билото на Лхотце.
Алпинистите от „Планинари“ напредваха изтощени към Четвърти лагер в средата на следобеда. Техните палатки чакаха на ледено пространство, което беше излъскано от вятъра до грозно сив блясък. Камънаци и хълмчета от сняг стърчаха от повърхността заедно със захвърлени кислородни бутилки, ръждиви консервни кутии и боклуци, които се търкаляха към всяко заслонено ъгълче, преди да полетят към безкрайността. На места снегът и ледът бяха пожълтели от урина и опъстрени със замръзнали изпражнения. Лагерите на още три експедиции бяха установени на други места от Седлото и техните обитатели вървяха бавно и летаргично между палатките. Макар че денят беше ясен и слънцето грееше от чисто небе, вятърът беше като живо същество, блъскаше и нападаше алпинистите. От билото огромен, подобен на копринен флаг от сняг се развяваше над Тибет.
— Добре дошъл на Южното седло — извика Ал, когато Сам измина и последните двадесет метра до лагера.
— Господи! — отвърна той шепнешком. Колкото и да се опитваше да си поеме въздух, тук сякаш нямаше кислород. Намираха се на седем хиляди и осемстотин метра.
Тед и Върн вече бяха достигнали палатката си. Рикс пристъпваше към своята, преведен почти на две заради вятъра. Санди го следваше.
Ал копаеше сняг за топене, когато Сам дойде и клекна до него.
— Къде са Финч и останалите? — извика той. Изкачването сякаш му беше промило мозъка. Не успяваше да мисли или да си спомни каквото и да било, да направи каквото и да било, освен да осъзнава болката на всяка крачка. Сега, след като достигна целта, си спомни, че Финч е още някъде там.
Ал го вкара в палатката и му даде да пие.
— Добре съм, добре съм — настоя Сам. — Искам да знам къде е тя.
Ал се вгледа в него.
— Разбира се.
Взе радиото от вътрешния си джоб.
— Кен? Тук е Четвърти лагер. Кен, докладвай, моля те.
Той натисна бутона и се чу пращене на статично електричество. Сам си представи как Кен увисва на фиксираното въже, когато посяга към радиото си. Можеше да си представи и други, доста по-лоши неща, но нарочно ги блокира.
След доста време се чу гласът на Кен:
— Четвърти лагер, Четвърти лагер. Все още се изкачваме. Мейсън е зле, но се движи. Пемба стигна при нас. Край.