— Изпратих Пемба долу да види дали може да им помогне — каза Ал на Сам.
— Къде е Финч? — повтори Сам.
— Кен, ало, Кен. Разбрано. А Бюканън?
— Напредва стабилно. Иска да остане с Мейсън.
Сам затвори очи. Тя имаше силата да се изкачва и да се грижи за друг през това време. Изумяваше го на всяка крачка, по всеки начин. Ако нямаше да има тази жена, не можеше да си представи как би могъл да е с друга. А беше сигурно, че няма да я има, защото тя беше влюбена в Ал Худ.
— Добре, Кен, добре. Ние правим чай за вас.
— Страхотно. Край.
Ал прибра радиото обратно. Зае се да запали примуса и да закрепи тенджерката със сняг над пламъка. После погледна право към Сам.
— Не се обременявай с твърде много мисли. Това е алпинизъм. Изисква концентрация.
— Винаги съм знаел, че го мразя, мамка му.
Ал се засмя. Когато бръчките от смръщване се отпускаха, изглеждаше млад.
— Мисля, че ти всъщност го обичаш.
— Може би. Виж, Ал, съжалявам. Не мога да спра това, което чувствам към нея. Знам, че няма да доведе до нищо. Знам как стоят нещата между вас. Тя ми каза. Мисля, че ти си… — Опита се да намери правилната дума, за да опише всичко, което мислеше за Ал, но измореният му мозък не се справи. — Късметлия — довърши равно.
Примусът се накланяше на неравния под на палатката. Ал го закрепи и постави тенджерката на мястото й. Измина доста време, докато снегът се стопи, за да направят чай. Ал не погледна Сам нито веднъж.
— Мислиш ли, че не го знам?
— Не.
Ал кимна.
— Не съм изненадан, че я обичаш. Щях да съм по-изненадан, ако не я обичаше. Странно е как стават тези неща. Тя каза ли ти как се запознахме?
Сам поклати глава. Искаше да легне, да се увие със спалния чувал и да спи цяла година. Искаше да излезе навън и да чака Финч да се зададе по леда. Не искаше да чува как тя и този мъж са се влюбили, дори и този мъж да беше Ал.
Осъзна, че доста харесва Ал и му се възхищава. Той дори бе успял да го накара да мисли иначе за баща си. И за планините, и за тяхното свирепо и неустоимо предизвикателство.
— Някой път ще ти кажа — рече Ал. — На някое място, където ще държим бири и задниците ни няма да замръзват на Южното седло в компанията на Рикс и Джаксън. Ще идеш ли да провериш как са клиентите вместо мен? И да се увериш, че Мингма и момчетата имат достатъчно вода за всички.
Сам послушно излезе от палатката. Той беше тук, за да изпълнява нарежданията на Ал. Изкачи Еверест… като се замислеше за фриволността на тези думи, когато и тя, и той още нищо не разбираха, направо му идеше да се разсмее, но не му беше останала и капчица сила.
След час Финч и другите вече прекосяваха последните метри до лагера. Мейсън едва пристъпваше, поддържан от Кен и Пемба. Главата му висеше над гърдите, сякаш вече нямаше сили да я държи изправена. Финч вървеше упорито след тях. С всяка стъпка имаше чувството, че котките й се спояват с леда.
Ал и Сам ги посрещнаха. Сам я прегърна, а Ал отиде при Марк Мейсън.
— Вече си тук. Добре си. Ще се справиш.
Слънцето се плъзгаше зад Пумори. Финч вдигна очилата си, опитваше се да си поеме дъх. Страхуваше се от задушаване. Влагата от издишания въздух през лицевата й маска беше замръзнала като втора маска от лед на лицето й.
— Ела, в палатката. Горещ чай — каза Сам.
Тя не можеше да говори. Дръпна маската и Сам я свали от устата й вместо нея. Извика силно заради болката от разранената кожа. Той сложи бутилката с чая в ръцете й и й помогна да я задържи, докато пие.
Финч усети топлината и захарта и започна да пие жадно. Бяха останали само най-основните усещания — болка, студ, жажда и глад. Тя позволи на Сам да я отведе до палатката и той я накара да седне, за да свали гетите, котките и пластмасовите ботуши. Издърпа долните ботуши и опипа чорапите й. Бяха влажни и ледени, но не и замръзнали. Той отвори пухения си комбинезон и пъхна стъпалата й под мишниците си. Тя се облегна на нечия раница и продължи да пие. Бяха изминали дванадесет часа, откакто бяха яли нещо, и единственото, което, беше пила, бе лимоновият сок от бутилката в раницата й. Изкачването беше ужасно и безкрайно.
Лицето на Ал се появи в отвора на палатката. Тя се опита да му се усмихне, но устните й бяха болезнено напукани и усмивката се превърна в смръщване.
— Как е тя? — попита той Сам.
— Жалка — отвърна Финч.
— Невероятна — рече едновременно с нея Сам.
— Ела да видиш Мейсън, когато си готова.
И тогава се върна и петото й сетиво, някаква смачкана и неохотна негова версия, но все още достатъчно повелителна. Отговорността.
— Идвам. — Тя свали крака от топлите подмишници на Сам и клекна да си вземе ботушите.