Здравите алпинисти стигнаха до Първи лагер на ръба на ледопада в средата на следобеда. Ал и Финч чакаха там Мейсън и помощниците му; останалите тръгнаха надолу. Кен докладва по радиото, че ще се забавят, защото Макс почти не може да ходи. Вече го носели.
Ал ги наблюдаваше през бинокъла как пълзят надолу по циркуса.
— Хайде, хайде, можеш да се справиш — мърмореше той. Спасителният хеликоптер чакаше на пистата в Намче.
Марк беше полумъртъв, когато най-сетне го свалиха до ледопада. Финч му инжектира още лекарства и те започнаха страховитото спускане през сераците и пукнатините. Марк едва пристъпваше. И петимата едва успяваха да го задържат и да го спускат по въжетата.
Ал пак се обади на Джордж.
— Викайте хеликоптера. Ще сме долу до час.
Това беше доста оптимистично, помисли си Финч. Но докато се спускаха през последната усукана ледена клисура, тя чу тихото пърпорене на хеликоптера.
Петнадесет минути по-късно Марк беше качен в него.
— Благодаря — прошепна той немощно на Финч. В тази дума имаше повече благодарност, отколкото бе чувала в много десетминутни речи.
— Ти стигна до Южното седло. — Тя му се усмихна и си помисли, че той не трябваше да се опитва да го прави, нито Ал трябваше да му позволява.
— На косъм — отвърна той.
Пет минути по-късно малката машина се превърна в точица в небето.
Слънцето залязваше, когато групата се върна в лагера от хеликоптерната площадка. Джордж и Дорче излязоха да ги посрещнат, а с тях имаше още един човек. Адам беше зашил импровизиран етикет на гърдите на пуловера си, на който пишеше „Сам Макграт“.
Сам го огледа от главата до петите.
— Мамка му, доста съм напълнял. Направо съм се освинил. И вижте ми косата.
— Голямо си копеле — отвърна Адам. — Опортюнист, коварно, лукаво копеле. Когато успееш да си поемеш дъх, ще ти забия един.
— Както кажеш — отвърна сухо Сам.
Мингма тръгна право към огъня на олтара пуджа, разрови въглените и добави още хвойнови клонки.
По-късно, след като се нахраниха в столовата, пиха за здравето на Марк, за тяхно здраве и за бъдещото покоряване на върха черен чай съвсем леко подправен с уиски, Финч отиде в медицинската палатка и написа доклад за състоянието на Мейсън и неговата евакуация в дневника на експедицията. Вече не беше така разтревожена за него, но умът й още бе изпълнен със Седлото и заплахата там. Очакваха я факсове и имейли, но не можеше да се концентрира достатъчно, за да ги прочете.
Ал я откри седнала с купчина хартия в скута. Взе ги от ръцете й и докосна с показалец разранената кожа вляво от устата й, където беше отлепила маската.
— Дори не мога да те целуна, без да те нараня — прошепна той, заровил лице в косата й. Тя извърна глава и се отдръпна малко от него.
— Финч, какво има?
— Марк Мейсън не трябваше да тръгва към Седлото. Не биваше да му позволяваш и аз не биваше да се съгласявам. Изпратихме Адам долу още в Намче, след като ти му каза, че си видял как човек умира от мозъчен оток и че това не е шега работа.
Ал потърка чело с опакото на дланта си.
— Да. Знам. Знам и какво си мислиш. Видях го изписано на лицето ти горе. Но Марк е клиент. Платил си е, за да опита. И той наистина стигна до Седлото, защото го искаше, а после измина целия път надолу и вече ще е добре.
— Това ли е важното? Че си е платил и е достигнал до някаква относително висока точка в планината, защото ти и аз му позволихме да си рискува живота? — Тя вече крещеше.
Ал въздъхна.
— Виж, ние не сме врагове тук. Аз съм само водач, а ти си лекар, но и двамата се опитваме да постигнем едно и също. А то е да помогнем на хората, които искат да го направят, да се изкачат възможно най-високо, като се възползват от нашата експертиза, за да ограничат възможно най-много рисковете. Затова ми плащат. Но ние не можем да елиминираме напълно проклетия риск. Мейсън беше решен да направи това, той го избра, и аз съм доволен, че стигна до Седлото и съм още по-доволен, че успяхме да го свалим. С теб свършихме добра работа. Защо хленчиш сега? Дори да беше умрял там горе, пак щях да мисля същото.
— Това ли мислиш и за Спайдър?
Очите им се срещнаха.
Ал отвърна тихо:
— Да. Той направи каквото искаше, също като Мейсън. Но за мен и Спайдър това беше съвсем ясно чиста амбиция. Чисто и просто. Не бяха набъркани пари, бизнес или аматьори, които искат да се снимат на върха на Еверест. Гордея се с онова, което направихме на К2. Ако не беше така, едва ли щях да мога да живея със себе си след загубата му. И все пак не минава и ден, без да чуя гласа му.