Финч сведе глава. Разбираше какво казва той, макар че не можеше да проумее волята зад него. После го погледна и му се усмихна с обич.
— Извинявай. Да, ние сме на една и съща страна. Само дето аз съм аматьор.
Той пак я прегърна и я задържа.
— Да, но много професионален аматьор. Я кажи, ще избягаш ли с мен?
— Да.
— Утре?
— Да. Къде ще ходим?
— Какво ще кажеш за Пхериче, за да видим как е Анг?
— По дяволите, реших, че ще кажеш Венеция или Карибите.
— Венеция ли? Там ще идем догодина — рече той усмихнат.
Десета глава
— Това е раят — каза Финч. — В сравнение с камиона.
Тук имаше дървета, клоните им бяха обрасли с мъх, който висеше като кичури коса. Пътеките бяха хлъзгави от кал и въздухът бе толкова натежал от влага, че сякаш оставяше мокър слой по кожата и езика.
Финч и Ал напуснаха лагера и се върнаха в долината. В медицинската клиника в Пхериче разпитаха за Анг и бяха насочени към дома на братовчед му.
Откриха шерпа седнал неподвижно до огъня от тор в задимена колиба. Но им се усмихна широко, щом ги видя, после сви наместеното си рамо почти до ухото си.
— Вижда ли? Оправено — засмя се той.
От носа му към косата лъкатушеше пресен розов белег. Финч извърна главата му към светлината, за да го огледа добре.
— Наистина — съгласи се тя. — А тук? — посочи ребрата му.
— Още не добре за смях.
— Значи ти е трудно.
Анг не спираше да се смее през цялото време.
— Върне на работа много скоро. Пие чанг, залага пари, трябва печели рупии.
Анг беше изключително скромен и пестелив човек. С шегата прикриваше истинската си нужда, която Финч познаваше много добре. Пиха чай заедно и докато Ал не ги гледаше, тя пъхна малко банкноти в ръката на Анг. Когато дойде време да си тръгват, той излезе на слънцето да се сбогува с тях и заслони очи с ръка, за да ги гледа как се спускат по пътеката.
— Той извади късмет — рече Ал.
— Този път.
По-късно през деня влязоха в село Дебоче с неговите покрити с мъх дървета и каменни стени. Там имаше чайна, заслонена под стръмна извивка на склона.
Собственичката очевидно беше почитателка на Ал. Нагласи мънистата и плитките в косата си и махна провисналата престилка, която носеше над червената си пола, преди да хване ръката му и да я задържи между своите.
— Намасте, сър — усмихна се тя кокетно. — Най-после се върна.
— Винаги се връщам, Диди.
Жената им се усмихна многозначително.
— Днес водиш жена си.
Ал наклони глава.
— Ще ви дам специално място. Елате.
Последваха я през покрито с прахоляк място, където якът на стопаните ровеше с муцуна в боклуците. После се изкачиха по каменни стъпала към горния етаж на обор и дървената врата се отвори с проскърцване към малка стаичка. Прозорчето беше дупка в стената, която гледаше към планината. Дървеният под бе изгнил на места и силната миризма на як се процеждаше отдолу. Имаше две койки, маса и столове, както и каменно огнище със спретната купчинка дърва до него.
— Благодаря ти — рече тържествено Ал и домакинята им се оттегли.
Стояха в центъра на стаята и се оглеждаха. През прозореца навлизаше лъч светлина, в който плаваха прашинки, а останалата част от стаята тънеше в сенки. Сега, когато вече бяха тук, внезапно се почувстваха неудобно един от друг.
— Можем да слезем до Намче… — започна Ал.
Финч поклати глава. В Намче беше пълно с алпинисти, с хора, които познаваха Ал или бяха чували за него. Тя не искаше да го споделя с никого.
— Добре — усмихна се той.
Коленичи пред огнището и запали вейките и подпалките, разбърка ги, за да създаде оранжев пламък, преди да натрупа на пирамида клони около тях. Влажното дърво изпускаше струйки дим, които се смесваха с прахта, и Финч започна да търка залютелите си очи. Кожата й изглеждаше посивяла от прах, там където не беше зачервена от слънцето и вятъра, а косата й беше твърда и сплъстена. Не можеше да си спомни кога за последно се е поглеждала в огледалото или е носила чисти дрехи, но нищо от това нямаше значение, защото щеше да даде на Ал самата себе си. Със спокойствието на абсолютната сигурност тя го наблюдаваше как разпалва огъня. Не искаше да е никъде другаде, не й трябваше нищо друго, защото този мъж беше тук.
Очите й се разшириха при това осъзнаване и залютяха още по-болезнено от дима.