След като толкова пъти бе отвръщала с недоверие на приятелите си, които се опитваха да изразят това чувство, след напразните опити да го усети с Майкъл Дикинсън и Ралф, и десетината други, то бе дошло при нея така просто и съвършено. Тя протегна ръка и докосна извивката на гърба му, докато той бе наведен над огнището. Беше солиден, като канара, или като масивна дървена статуя.
Огънят вече имаше мътно червено ядро. Ал му обърна гръб и те коленичиха един срещу друг в прахта. Той обхвана лицето й с длани и го задържа така.
— Обичам те — каза той. Докосна ъгълчетата на устните й с палец и отключи усмивка. — И? — подкани я.
— И ти знаеш, че аз те обичам. Най-безсрамно. От мига, в който се появи на Балторо и изглеждаше като обсебен. Жаден, гладен и отчаян.
Споменът за онзи ден трептеше между тях.
Призракът на мъртвия мъж и легион други внезапно изпълниха озарената от огъня стая и застанаха в сенките, безлики и безгласни.
— Недей — прошепна внезапно Финч. — Не се изкачвай повече. Не искам да се случи и с теб.
Сякаш го изрече с гласа на Джен, помисли си Ал.
Той разбираше, че това е засечката, като мястото с най-голяма трудност при изкачването, когато трябва да премисли всичко, преди да продължи нагоре. Това беше едновременно физически и умствен проблем: дали да се отдаде и да направи скока, като рискува да падне, или да се задържи, да забие пръсти в съществуващите опори и да се опита да направи по-лесен ход.
Той така и не бе направил скока за Джен.
Така и не се бе посветил на живот без алпинизъм, затова я беше изгубил. Избягването на темата, избягването на обещаното от експедиция до експедиция, година след година, му се струваше най-лесния маршрут и накрая той доведе до катастрофата. Любовта на Джен се износи, изтъня и после се скъса като старо въже, на което накрая са окачили твърде много тежест.
— Няма — отвърна Ал, както беше казвал хиляди пъти на жена си.
— Това не е достатъчно — каза Финч. — Не можеш да твърдиш това, защото не си сигурен.
Спънката.
Да се откаже от живота, изграден върху риска, който познаваше и в който бе съществувал толкова дълго, че вече не помнеше нищо друго. Или да я загуби, както щеше да стане, защото Финч не беше Джен и нямаше да позволи дори отсрочката, която жена му му беше дала.
— Тази експедиция — каза той, загледан в коленете им, които почти се докосваха, и нагоре към смачканата повърхност на якето на Финч и ципа до врата й, с малкото сплетено езиче. — Само се изкачваме на Еверест и няма да го правим повече. Макар че не зная от какво ще живеем.
Или как, би могъл да добави, ако не бяха планините. Той бе живял чрез тях и сред хората, които говореха техния сбит и лаконичен език, през целия си съзнателен живот.
— Все ще намерим нещо. — Тя се усмихна, лицето й светеше от вяра в това. „Толкова е сигурна, помисли си той. — Толкова е несъкрушена от света, толкова уверена на мястото си.“ Мисълта, че може да й се случи нещо, което да разклати тази увереност, беше като жесток пръст, който притиска рана. Той наклони лицето й отново и я целуна, нежно, внимавайки за ожулената й уста, крехката шия и малките извити кости на раменете.
— Ето. — Той разстели якето си на пода и легна със свити колене. Тя се сгуши като котка, положи глава на корема му и се загледаха заедно в огъня. Отвън, съвсем близо, но като че ли много далече, се чуваха гласове на деца и лай на кучета.
— Бих искала да знам, ако нямаш нищо против да ми разкажеш и не е твърде нахално от моя страна или твърде болезнено за теб, защо приключи бракът ти.
Струваше й се, че има поне сто несвързани нишки в плетеницата на тази история. Имаше време, имаше достатъчно време да разбере всичко, но тя беше хванала крайчето на тази и го издърпа.
— Джен се измори да ме чака. Омръзна й да обяснява отсъствията ми на Моли и да е не само майка, но и баща за нея. Но именно несигурността подкопа брака ни. Тя мразеше да ме няма. Казваше, че никога не знае дали съм жив, или мъртъв. Остарявахме заедно, а тя така и не разбра защо не отворих магазин за алпинистка екипировка или не си намерих работа в строителството.
Финч си помисли за вятъра и за Южното седло, за страха на Марк Мейсън, че ще умре удавен в изпаренията на собствените си дробове.
— Не мисля, че и аз разбирам.
— Но ти си тук.
— Да, още повече, защото съм го видяла. — Лицето й беше потъмняло, пръстите на Ал се плъзгаха между кичурите на косата й и внезапно се сковаха.
— Когато се прибрах у дома след смъртта на Спайдър, Джен беше неутешима. Той бе и неин приятел, бяха много близки. Ревнувах понякога от него. Тя ми каза, че това вече е достатъчно. Имаше предвид достатъчно смърт. Падане, лавини, височинна болест, изчезвания. Но аз отидох на още една експедиция и после на още една, защото с това се занимавах. С това се идентифицирах.