Тя дори му показа имейла, който бе дошъл от Сузи, докато бяха на Южното седло.
„Странно, толкова години се грижа за бебета, а сега ще имам свое и се оказва, че никога не съм разбирала какво е всъщност. Финч, трябва да се прибереш жива и здрава у дома. Това е по-голямо от планина. Искам да го изпиташ и ти. Да създадеш цял нов живот.“
— Мисля, че може би е права — рече Финч.
Изражението й стана някак отнесено, вглъбено, макар че все още гледаше към него. Мисълта за новата неизменност и всичко, което се съдържаше в бъдещето им, го замая така, както не се беше замайвал и на най-високия и опасен хребет. Той изчака спокойно, докато замайването отмине, после посегна към нея и покри ръката й със своята.
— Каза ли й за мен.
— Не. На никого не съм казвала за теб, дори на Сузи. Запазих те за себе си.
— Беше ли щастлива?
— Не бях нещастна. Но не мисля, че някога съм разбирала какво е щастието, досега. А щом познаеш щастието, вече не можеш да го забравиш. Макар и невинаги да е с теб.
По своя си начин тя бе не по-малко предпазлива от него. Той беше толкова обезоръжен от това, че внезапно се изправи и събори стола си. Трясъкът отекна и стресна кучето, което се разлая на долния етаж. Приближи се, хвана я за раменете и пак я прегърна.
— Обичам те. И една от причините да те обичам е, че казваш каквото чувстваш. В устата ти няма камък, който да ти пречи да го направиш.
— Камък ли? — повтори тя. Изправи се към него и притисна устни в устата му. Сложи ръце на хълбоците му и го придърпа към себе си. Навън пак беше тъмно. Тя се чувстваше някак откъсната, отдалечена, рееща се от щастие. Само още една нощ и трябваше да се върнат в лагера, а след това щяха да са свободни да започнат всичко друго заедно.
На следващия ден слязоха до Намче и Ал се обади на Джордж. Разговорът им беше дълъг, Ал се облягаше на вратата на грубата кабинка и разсеяно побутваше с крак боклуците по пода й. Финч седеше наблизо, взираше се в речната клисура, където следобеден керван от дебели облаци се носеше от топлите дълбини.
— Всичко горе е наред — докладва Ал, щом се появи отново. Пак тръгнаха по главната улица, като се навеждаха под дрехите и екипировката втора ръка, които бяха окачени за продажба на ниските стрехи на магазините.
— Мейсън се възстановил и ще лети за Лондон утре.
— Добре — рече овладяно Финч. Все още смяташе, че е извадил голям късмет.
— Твоите младежи, Сам и Адам, правели щуротии като хлапета.
Тя можеше да си представи това и се усмихна. Макар че Сам Макграт почти не беше присъствал в мислите й през тези два дни.
— Моите?
— Не го пренебрегвай така — предупреди я Ал.
Това я накара да спре рязко.
— Не съм имала такова намерение.
— Той говори с мен. За теб. Каза, че знае как стоят нещата между нас, и съжалява, че изпитвал чувства, но не можел да ги спре. И когато бяхме на Седлото и ти не се появи, той буквално се побърка от тревога за теб.
— Не знаех това. — Твърде много неща се бяха случили и не й бе останало време да помисли за Сам. Тя държеше мисълта за неговата преданост някъде в ума си, с надпис младежко увлечение. Но Сам не беше младеж, той беше зрял мъж. — Не съм искала да ме следва или да се закача така за групата.
— Знам. Ако ще ти олекне, дори да е дошъл заради теб, той остана по съвсем други причини. Старият глад за върховете започва да го човърка. Твърди, че го прави заради баща си, но аз знам, че го прави заради себе си. Човек изкачва върхове единствено заради себе си. Няма друга причина.
— Харесваш го, нали?
С част от съзнанието си Ал мислеше за Моли. Осъзнаваше колко много я обича и съжаляваше за постоянните отсъствия и нарушените обещания.
Не отивай — беше го умолявала тя този път.
Трябва — все повтаряше той, както винаги.
И щеше ли да се промени това сега? Може би единствената разлика щеше да е в това, че сега щеше да нарушава обещанията си към друга жена. Съпруга, дъщеря, любовница.
— Да, харесвам го — отвърна той.
Вероятно Моли щеше да си намери някого като Сам. Беше му приятно да си я представя с партньор, с мъж, който ще се грижи за нея.
— Какво правят другите? — попита Финч.
Преодоляваха стръмния склон, който водеше по същия път, по който той я беше последвал в деня за почивка в Намче, и приближаваха мястото, където тя зърна за първи път Еверест.
Днес нямаше гледка, върховете тънеха в облаци. Времето се беше влошило временно и той бе научил от Джордж, че две или три от другите експедиции са свалили алпинистите си от Седлото и по-високите лагери. Лошото време и чакането увеличаваха напора към върха, когато условията се подобряха достатъчно, за да позволят такива опити. Твърде много хора се изкачваха при твърде много ограничения.